Мари Лу - Warcross

Най-накрая пред погледа ми се появяват хоризонтални червени линии — линии, които след като зумвам, се превръщат в код. Той изпълва полезрението ми, страница след страница, докато най-сетне стига до дъното и ми вади присветващ курсор. Въвеждам още няколко команди и нов пакет от данни изпълва полезрението ми.

А после изведнъж тъмночервеният код изчезва и попадам сред улиците на неприветлив град, типичното [нула] е изписано над главата ми. И други тъмни фигури щъкат покрай мен и нито една от тях не ми обръща никакво внимание. Заставам под редица от безкрайни светещи неонови надписи, вървящи горе по цялата дължина на сградата. Те ме осветяват с разноцветна светлина.

Усмихвам се. Минала съм през защитата, пазеща „наземното“ равнище на Warcross и съм се гмурнала в ширналия се криптиран подземен свят на виртуална реалност, възникнал точно под Warcross платформата. Тук е вторият ми дом — това място, където всеки говори моя език, езика, на който си шепнат електрическите вериги и жиците, и където онези, които иначе, в реалността, може и да са безсилни, тук са способни да притежават невероятна власт.

Този град си няма име. И без това никой от тези, които често се навъртат в него, не би се напъвал да му измисля такова — щом си в Тъмните светове, значи си на долната земя , а всеки, който си знае работата, трябва да разбира, че не говориш за оная от приказките. В света, в който влизам сега, логика няма — не и обичайната логика. Тесни порутени сгради стърчат по средата на улицата, а някои врати към сградите висят на обратно, все едно е невъзможно да влезеш в тях. Главната улица се пресича с други улици във въздуха, а те водят от перваз на прозорец към друг перваз и свързват невъзможното. Досущ като гигантска картина на Ешер. Щом погледна към небето, там успоредно един на друг се носят поредица от тъмни влакове и се губят в двата края на хоризонта. Изглеждат смахнато — разтегнати, сякаш изопачени от някакво криво огледало. Наблизо капе вода, стича се в канавките и се събира в дупките по платното.

Поглеждам нагоре към неоновите реклами. Взреш ли се в тях, ще забележиш, че всъщност изобщо не са реклами, а списък с имена, грейнали в неон. Ако си толкова тъп, че си дошъл в Тъмните светове, без да знаеш как да защитиш самоличността си, то за нула време ще си видиш истинското име и цялата лична информация — номера на социалните осигуровки, домашни адреси, лични телефонни номера — изредени горе в тези надписи. Точно това представляват тези имена — редовно обновяван списък на всички потребители, дръзнали да слязат тук долу неподготвени, излъчвани за всички Тъмни светове. Този списък ги оставя на произвола на майсторите хакери тук.

Подминавам табела с името на главната улица. „Коприненият път“, пише на нея. Под списъците има редици от магазини и те също си имат неонови надписи. Някои продават нелегални стоки — главно дрога. Пред прозорците на други висят червени фенерчета — те предлагат виртуален секс. На вратите на други пък има видеоиконки — знак за виртуално воайорство на живо. Извръщам очи и забързвам крачка. Може да съм скрита зад черен костюм и лице с менящи се на случаен принцип черти, но това, че често идвам в този свят, не значи, че нищо тук не ме притеснява.

Сега изкарвам търсачка и въвеждам Пиратското свърталище — резултатите започват да се изнизват покрай мен. Светът около мен се замъглява и миг по-късно стоя на отсечка от улицата, където сградите отстъпват място на един кей. Край брега стърчи пиратски кораб, осветен с нанизи от червени фенери — накичен е чак до върха на мачтите, светлините им се отразяват във водата и хвърлят тънък воал от сияние.

Пиратското свърталище е едно от най-популярните места за събиране тук долу. Носът на кораба е украсен с разкошна дърворезба във вид на обърнат копирайт символ. „Информацията иска да бъде свободна“ — изричам безмълвно слогана на свърталището. Над мостчето, водещо към главната палуба, виси ален транспарант, а по него в момента се изнизва неспирна върволица от анонимни аватари.

Днес аленият транспарант съобщава, че вътре вървят залагания за игра на Warcross. Тия игри са ми твърде познати. Игри, провеждани без абсолютно никакви правила, точно на тях изнамирам и залавям комарджиите, дето ги е погнал законът. „Игрите на Черния кръст“ ги наричат всички на майтап. Мога само да си представя колко задлъжнели Warcross комарджии ще излязат оттам този път.

„Рен сигурно е дошъл тук затова“ — помислям си, щом тръгвам нагоре по мостчето.