Мари Лу - Warcross

Тя повдига рамене.

— Не искам да те притискам. — Пъха ръце в джобовете си. — Можеш да ми кажеш, нали знаеш, ако имаш някакви проблеми. Може да тренираме само двечките някой път.

Виждам как шахматисткият ѝ ум сглобява парченцата от думите ми, без да вярва особено на извиненията ми, обмисляйки с десет хода напред каква ли може да е следващата ми стъпка. Вижда, че нещо ме тормози.

— Знам — отговарям ѝ с усмивка. — Може би утре.

— Разбрахме се — тя отвръща на усмивката ми и аз усещам жегване на вина. Никога не съм била част от група като тази — малка, но много близка група приятели, които правят всичко заедно. С нея можем да си станем много по-близки, ако само я допусна до себе си.

Вместо това само ѝ пожелавам лека нощ. Тя прави същото, но мога да видя съмнението в очите ѝ, когато се обръща и тръгва към стаята си. Изчаквам я да се прибере, преди да затворя вратата след себе си.

Тази вечер, докато си правя нощно плуване в басейна на балкона в опит да прочистя главата си, получавам съобщение от Хидео.

Спирам с обиколките, примигам, за да се оттече от очите ми топлата вода и без да си дам време да размисля, чуквам по текста на Хидео, увиснал пред погледа ми. Молбата ми за чат се изпраща и след малко Хидео я приема и се появява край басейна като виртуален образ. Намира се в стая, осветена с приглушена топла светлина, и тъкмо охлабва вратовръзката си. Без нея изглежда повече на своята възраст, невъзможно млад и по-малко властен. Кокалчетата му тази вечер не са зачервени и ожулени. Сигурно от няколко дни не се е боксирал.

Непринуденото му държание ме кара да се поотпусна. Вдигам ръце над водата и ги облягам върху облицования с плочки ръб на басейна. Водни капки по татуираната ми кожа отразяват лунните лъчи.

— Как се сети? — отговарям.

— От дни не съм чувал нищичко от теб.

— Ами ако просто трупам инфо за следващия път, когато ти докладвам? Та аз още не съм ходила в Тъмния свят.

Хидео се извръща за момент, докато сваля копчетата от ръкавите си.

— И затова ли не си ми се обаждала? — пита той през рамо.

— С това искаш да ми кажеш, че трябва да напредвам по-бързо ли?

Той ме поглежда, изражението му частично е прикрито от сенки.

— С това искам да попитам дали мога да ти помогна.

— Мислех си, че аз помагам на теб .

Той пак се умълчава, но на приглушената светлина главата му леко се извръща към мен и разкрива намека за усмивка, играещ по устните му. Очите му се спират върху моите. Благодарна съм на тъмнината, която скрива поруменяващите ми страни.

— Знам, че си изтощена — казва накрая.

Свеждам поглед хем за да изтръскам няколко мънистени капчици вода от ръката си.

— Нямам нужда от съжаление.

— Не е съжаление. Не бих ти възложил задачата, ако си мислех, че не можеш да се справиш.

Както винаги, не пада по гръб.

— Ако искаш да ми помогнеш — казвам и се потапям отново във водата, — винаги можеш да ми предложиш малко морална подкрепа.

— Морална подкрепа — той се обръща и застава с лице към мен, усмивката му става игрива. — И каква морална подкрепа би ти допаднала?

— Не знам. Някоя и друга окуражителна дума?

Хидео повдига вежда развеселено.

— Много добре — казва и пристъпва към мен. — Проверявам как си само защото ми липсват разговорите с теб — казва. — Това помага ли?

Застивам с отворена уста, самоувереността ми се изпарява във въздуха.

Преди да мога да отговоря, той ми пожелава лека нощ и прекъсва връзката. Образът на Хидео изчезва, но не преди да мярна лицето му за последно — погледът му е все така впит в мен.

Същата вечер сънувам, че с Хидео сме отново в „Саунд Мюзиъм Вижън“, само дето не сме в средата на дансинга. Вместо това сме на горния етаж, сгушени в един от тъмните ъгли на терасата с изглед към космоса, и той ме притиска към стената. Целува ме настървено.

Събуждам се внезапно, смутена и раздразнена от самата себе си.

Думите му все още отекват в ума ми с настъпването на деня. Днес Рен ще отиде в Тъмните светове. Докато другите се готвят да обядват, аз заключвам стаята си и се логвам в Warcross.

Обаче вместо да вляза в нормалната игра, изкарвам във въздуха клавиатура и въвеждам поредица от допълнителни команди, почуквайки с пръсти по пода. Стаята потрепва и изведнъж вътре притъмнява и аз увисвам сред пълен мрак. Притаявам дъх. Достатъчно често влизам в Тъмните светове, но колкото и пъти да го правя, никога няма да свикна със задушаващата чернилка, която се спуска пред очите ми, преди да вляза.