Мари Лу - Warcross

Изведнъж стаята около мен избледнява. Попадам в нещо като спортна зала, оборудвана с големи боксови чували, редове от тежести, постелки и дълги огледала. Това е един от файловете със спомени на Хидео. Не трябва да съм тук. Да влизаш в чужда информация по работа е едно, но влизането в личен спомен без разрешение ме кара да се чувствам неловко. Отхвърлям изкушението да го изгледам и тръгвам да излизам, но споменът се извърта, преди да съм успяла.

Хидео млати един боксов чувал в яростен ритъм и всеки удар разтърсва картината пред очите ми. Кикбокс? Пускам панорама на света на спомена — и застивам, щом виждам отражението в огледалата.

Той е гол до кръста, гърдите и гърбът му са плувнали в пот, мускулите — изпънати от напрежение. Влажната му коса се разтърсва при всеки негов удар. Ръцете му са увити с бели бинтове и докато той продължава да атакува яростно боксовия чувал, мярвам петна от кръв, избили по превръзките върху кокалчетата му. Белезите, които постоянно виждам. Колко ли силно е удрял този боксов чувал? Но онова, което ме шокира, е изражението му. Очите му са черни и свирепи — поглед, така преизпълнен с целенасочен гняв, че в реалността се дръпвам назад.

Припомням си напрежението, което забелязах по лицето му по време на първата ни среща, докато говореше за най-новото си творение, за най-голямата си страст. И тук виждам подобна искра в очите му, в начина, по който нанася ударите — но това е по-мрачно напрежение. Напрежение, породено от дълбока ярост.

Бодигардовете на Хидео търпеливо чакат в краищата на залата, а до него е застанал някой — трябва да е треньорът му, облечен от глава до пети в подплатен екип.

— Достатъчно — казва той, а в отговор Хидео спира и се обръща към него. Ако не ми беше ясно, щях да кажа, че погледът, който треньорът отправя към мен — към Хидео — е предпазлив, та дори малко боязлив.

Треньорът тръгва в кръг, Хидео също. Движенията му са плавни и точни, смъртоносни. Косата пада по лицето му и за миг покрива очите му и скрива погледа. После треньорът завърта в едната си ръка дълъг дървен прът, повлича го по земята, а после го вдига във въздуха. Нахвърля се върху Хидео и замахва към него с пръта със заслепяваща бързина. Картината пред погледа ми се размива. Хидео лесно избягва удара. Отново отстъпва настрана, после и трети път… При четвъртия удар Хидео скръцва със зъби и напада. Вдига нагоре ръка със свит юмрук точно когато прътът се стоварва върху нея. Прътът се строшава в ръката му с шумен трясък. Хидео се стрелва напред. Юмрукът му се забива с такава сила в протектора на ръката на треньора, че той потръпва от удара. Хидео не се отпуска. Той обсипва вихрено с удари протекторите върху ръцете на мъжа — последният удар е толкова мощен, че треньорът залита назад и пада.

Хидео стои и диша тежко, лицето му е сурово. Сякаш там вижда проснат някой друг. После яростта в очите му угасва и той отново заприличва на себе си. Подава на треньора си ръка и го издърпва да стане. Тренировката свършва.

Гледам в слисано мълчание как Хидео се сбогува с треньора си, а после излиза през двойната врата на залата с бодигардовете си от двете му страни и с ръце, все така увити в окървавени бинтове. Споменът свършва и пак се озовавам в стаята си, катапултирана обратно сред покоя на обстановката. Издишвам.

Ето как Хидео разранява кокалчетата си. Защо тренира като обсебен от демони? Защо удря, все едно му се иска да убива? Щом се сещам за изражението му, за онези зли черни очи, в които няма и намек за неговата игрива, любезна, харизматична версия — такъв, какъвто си мислех, че го познавам — потръпвам. Най-добре да не споменавам на никого, че съм гледала този спомен. Освен собствените му бодигардове, Хидео вероятно не е възнамерявал друг да види това.

Изменчивата светлина в стаята ми вече се отразява в басейна на балкона, сиянието ме сепва и ме връща в реалността. Тук съм, за да върша работа, не за да шпионирам частните тренировки на Хидео. Излизам от профила си и си напомням да съсредоточа мислите си отново върху Рен. Може и да съм се объркала. Може би 1300PD има някакво друго значение — например някакъв домашен адрес в Париж, който са му пратили, или пък някакъв никнейм на Рен. Може да е дори заглавието на парче, по което работи. Какво ли не може да е. А може и предчувствието ми да излезе вярно.

В подсъзнанието ми обаче разговорът между Хидео и мен се върти като на плоча. И когато най-сетне излизам от стаята, за да се присъединя към съотборниците си за ежедневната ни тренировка, споменът за неговите очи не ме напуска — мистерията зад ожулените му кокалчета и яростният му взор.