Мари Лу - Warcross

— Ти си работата ни — отвръща ми Кен. — Тъкмо за теб си говорехме.

— О — прокашлям се. — Хубави неща, надявам се.

Кен се ухилва.

— По-скоро да — казва, след което се отдръпва от бюрото на Хидео, без да дава повече обяснения. — Ще ви оставя на спокойствие. Весело!

Хидео разменя бърз поглед с Кен.

— След малко ще си продължим разговора — информира го.

Кен излиза от полезрението ми. Хидео го изпраща с поглед, а после прави бърз жест с ръка към вратата. Без нито дума двамата му бодигардове се покланят, излизат и оставят Хидео сам в стаята.

Щом напускат, той пак се обръща към мен.

— Надявам се да си прекарваш добре, откакто привлече всичкото внимание на Военния набор.

— Наскоро проумях, че си наредил на „Ездачите на феникси“ да ме призоват първа, за да си сигурен, че ще се класирам за игрите.

— На никого не съм нареждал да бъдеш първата избрана — заявява той. — Ашър Уинг е решил това съвсем сам. Ти си ценен кадър.

Значи, в крайна сметка Хидео няма общо с това.

— Ами… — казвам. — Военният набор бе интересен и по други причини. Виж какво открих. — Вадя скрийншота от Военния набор и го прожектирам във въздуха между нас. Той бавно се завърта и ни показва пълен изглед на стадиона. Сянката на човешки силует, който няма как да сбъркаш, е кацнала върху металната плетеница под купола. Над главата му се рее думата [нула]. — В деня на Военния набор забелязах мъж да наблюдава от покрива на „Токио Доум“.

Това спечелва интереса на Хидео. Той изучава скрийншота, очите му се присвиват срещу черния силует, кацнал сред лабиринта от греди под купола.

— Откъде знаеш, че е мъж?

— О, знам и повече. Това е Рен.

Погледът на Хидео се стрелва от скрийншота към мен.

— Реноар Тома?

Кимвам.

— Диджей Рен. Един маркер в кода на скрийншота ме насочи към него. Оттогава вързах всички официални играчи към моя Warcross профил. — Изкарвам профилите на всички. — Може да ми се наложи да попрегледам някои от спомените им, за да видя кой още е замесен.

Погледът на Хидео се измества към спретнатата от мен дигитална карта — тя показва къде се намира в момента всеки от играчите на Warcross. Повечето са си по общежитията. Група играчи от „Андромеда“ са из града, а Ашър е излязъл от общежитието на „Ездачите“. Рен още си седи в стаята.

— По-опасна си, отколкото си мислех — отбелязва замислено Хидео, докато се възхищава на работата ми.

— Обещавам да съм добра с теб — казвам му с усмивка.

Този път успявам да го разсмея.

— Трябва ли да се тревожа? — пита.

— Пуснах един хак по инфото на Рен — завършвам, вадя имейла на Рен и той увисва във въздуха помежду ни. — Вчера намерих това, макар да не мога да го отключа.

Хидео преглежда имейла. Погледът му се спира директно на червените маркери, също както моя.

— Това е изпратено от Тъмните светове — казва той.

Кимвам.

— И е обвито в защити, които не мога да разпозная.

Хидео леко раздалечава ръцете си, след което завърта куба веднъж.

— Аз мога — измърморва.

Отново разделя ръцете си. Кубът започва да нараства и докато го прави, Хидео издърпва едната му страна, за да видя детайлите върху повърхността му. Присвивам очи и го оглеждам. Покрит е със сложна лъкатушеща поредица от безкрайно повтарящи се шифри.

— Нарича се фрактален щит — обяснява той. — Нова вариация на луковите щитове, които виждаме напоследък, с изключение на това, че слоевете на фракталния щит се въртят до безкрайност, умножавайки се всеки път, когато задълбаеш през най-горния пласт. Колкото по-упорито се опитваш да го разбиеш, толкова по-силен става. Хаковете ти ще се въртят в кръг, без никога да го пробият.

Нищо чудно, че не можах да го преодолея.

— Никога преди не съм го виждала.

— Не бих и очаквал да си. Това е мутирала форма на защитна система, която разработихме в „Хенка Геймс“.

Навеждам се напред, а погледът ми шари по повърхността на куба.

— Можеш ли да я разбиеш?

Хидео слага ръцете си върху две от страните на куба. Когато ги отдръпва, копие на повърхността на фракталния щит плува над оригинала му.

— Безкрайният щит се нуждае от безкраен ключ — казва. — Нещо, което се мултиплицира със същата скорост и тип като самия щит.

— За всяка заключена врата си има ключ — прошепвам.

При тези думи Хидео вдига поглед и среща моя. Усмихва се.

Написва няколко невидими за мен команди, след което пуска файла през програма на „Хенка Геймс“. В ръцете му започва да се оформя ключ с размити очертания и постоянно изменчив, повърхността му е покрита със същите безкрайни мрежи от код. Не откъсвам поглед, когато Хидео взема ключа и го притиска в куба.