Мари Лу - Warcross

Три дни изминават като в мъгла в активни тренировки. „Ездачите на феникси“ упражняват всяка възможна комбинация. Действам в комбина с Хами, после с Рен, а след това с Ашър и Рошан. С двамата. Срещу двамата. Обстановката се променя от джунгла през град до извисяващи се канари. Упражняваме се на нива от миналите шампионати и всичко между тях.

Ашър ни тренира така интензивно, както не съм виждала досега. Боря се със зъби и нокти да не изоставам. Всеки нов свят, в който играя, е свят, в който останалите вече са играли, всяка нова маневра е позната на всеки от съотборниците ми. Точно когато си помисля, че съм хванала цаката на нещо, Ашър цепи наполовина времето, за което трябва да изпълним определена мисия или действие. Точно когато започна да свиквам с някой свят, Ашър ни прехвърля на следващия.

Приключвам дните си капнала, делейки със също толкова разбитите си съотборници диваните, докато мозъкът ми напира да се пръсне от всичката нова информация, която Ашър тъпче в нея при обсъждането на предстоящия ден. Разиграванията и упражненията изпълват сънищата ни.

Хидео се погрижи да вляза в отбора, но не може да помогне на „Ездачите на феникси“ да спечелят. Ако изгубим още в първия кръг, съотборниците ми ще се разпръснат за сезона и ще ми е много по-трудно да следя Рен. Хидео разчита на мен да изпълня своята част от сделката. Ако не го направя, това означава да отстъпя наградата си на някой друг ловец — такъв, който може да остане в шампионата.

— Просто си нова в това — опитва се да ме успокои Рошан една вечер, докато сме насядали едни срещу други по диваните. Уики кръжи около нас, подавайки на всеки чиния с топла вечеря. — Нормално е да ти отнема време да осмислиш всичко.

От другата ми страна Хами загребва с вилица от храната си.

— Някой ден, Рошан, при това скоро, мекушавото ти сърце ще ни удави всичките — очите ѝ се стрелват към мен, преди да поднесе вилицата към устата си. — Не можем да си позволим Емика да се отпуска.

— Изобщо не трябваше да е в набора — намесва се Рен.

— По-полека, диджей — смръщва му се Хами.

— Просто казвам — казва Рен, повдигайки ножа и вилицата си в защита. — Аз не съм започнал да свиря директно по международни събития. Не е здравословно. — Той ме поглежда. — Не я насилвайте в ситуации, за които не е готова. Можете да я убиете.

Отклонявам поглед от него, но не и преди думите му да разбудят шестото ми чувство. Подозира ли ме? Гледа ли ме?

Рошан кимва към Рен с неохота.

— Не можем да си позволим тя да прегори. Има такова нещо. И ти го знаеш, Хамс.

— Това е само защото онази година бях титан, а Оливър беше направо жалък капитан в сравнение с Аш.

— Оценявам ласкателството — казва Аш, докато мята едно пържено картофче в уста, а после ме поглежда. — Днес хич те нямаше на тренировката, Еми.

— Не е спала от дни — намесва се Рошан. — Личи ѝ на лицето.

— Добре съм — промърморвам, докато търкам черните кръгове под очите си в безсмислен опит да ги залича. Трябва да се махна оттук. Ако съотборниците ми започнат да душат наоколо, като нищо да разберат, че не само тренировките ме лишават от сън.

Ашър прочиства гърлото си и другите се кротват. Той ни кимва.

— Без тренировка утре. Наспете се, хапнете късна закуска. Ще започнем с подновени сили вдругиден.

Побутвам леко Рошан в тиха благодарност, а Хами поглежда мрачно към Ашър. Спомням си безмилостния начин, по който спечели онази шахматна игра в спомена си.

— Знаеш ли кой няма да си почива утре? — пита тя. — „Демоничната бригада“.

— Знаеш ли от какво нямам нужда? От психически изтощен архитект. Емика цял ден прави грешки — Аш кимва към Рен, който се храни мълчаливо до него. — Рен и без това има работа със звукозаписното си студио утре. Един почивен ден ще ни се отрази добре.

Наблюдавам мълчаливо Рен, докато си дояждаме вечерята и се разпръскваме по стаите. Анализирам го всеки ден, търся някаква следа, допълнителни призраци, каквото и да е. Всяка нощ преравям данните му с новия ключ, който Хидео ми даде. Нищо. Утре ще се отправи към Тъмните светове, а аз все още нямам представа защо. И на всичкото отгоре съм сигурна, че той също ме наблюдава.

— Ем — спира ме Хами, когато се отправям към вратата си. Обръщам се и я виждам да върви забързано към мен, в ръката ѝ има пакет. Тя ми го подава. — Носи това около главата си, докато спиш. На мен ми действа за нула време.

Притискам меката материя между пръстите си.

— Благодаря — казвам.