Мари Лу - Warcross

— Съжалявам.

Той поклаща глава с усмивка на лицето.

— Недей. От крадците не се очаква да притежават ками, притежават ги бойците. Но Тримейн може да действа така в играта, а ти току-що успешно се пребори с него. Не мисля, че съм виждал някой друг с такава бърза реакция на изненадваща атака. Блестящо първо упражнение, особено от уайлдкард играч.

— Да — кимва към мен Хами. — Не е зле. Адска съпротива ми оказа, Еми. Ще трябва само малко още да се понапънеш, за да ме победиш. — Тя ми намига. — Не се безпокой, пак си по-добра от Рошан, когато беше уайлдкард.

Рошан ѝ хвърля раздразнен поглед, който я разсмива. И пряко себе си се усмихвам и аз.

— Следващо упражнение! — призовава Ашър. — Рошан и Рен, качвайте се горе. — Всички пауъръпи пак се включват и този път Морфът е вътре в една от сградите. Другите се отдалечават, а аз продължавам да гледам. Вниманието ми е все така съсредоточено върху Рен. Лентата, показваща напредъка в тегленето, най-долу в полезрението ми, се е заредила докрай и сега програмата зарежда данните на другите ми съотборници. Но броят криптирани файлове на Рен, до които съм успяла да се докопам, е толкова жалък, че все едно съм останала с празни ръце.

Когато приключваме с тренировката, слънцето вече клони към залез. Опитвам се да прикрия нетърпението, докато вървя към стаята си, но още щом затварям вратата, изкарвам цялата свалена информация на стената. Появява се дълъг списък от данни — дата на раждане, домашен адрес, телефонен номер, информация за кредитни карти, график. Всичко е там. Превъртам нагоре-надолу и търся.

Първо излиза инфото на Хами, подробности около покупката на самолетни билети и резервацията в хотели. После забелязвам малки парченца спомени, които е съхранила. На един от тях тя се смее с две жени, които вероятно са майка ѝ и сестра ѝ, докато трите се опитват да си направят хубава снимка пред Гранд Каньон. В друг спомен тя е на шахматен турнир и се взира в дъската. Това е скоростен шахмат — на всеки играч му отнема само част от секундата, за да направи ход. Спирам се да погледам въпреки волята си, възхитена от скоростта, с която пръстите ѝ се движат по дъската. Едва смогвам да проследя ходовете ѝ, да не говорим за това защо ги прави. След шестдесет секунди тя шахматира царя на опонента си. Публиката избухва в овации, а опонентът стисва неохотно ръката ѝ.

В последния си спомен тя е застанала зад барикадата, наблюдавайки как мъж в униформа върви към чакащ го хеликоптер. Нищо необичайно — много хора си записват спомени с посрещане и изпращане на близките си. Мъжът поглежда през рамо към нея и ѝ махва. Тя помахва в отговор и гледа в негова посока дълго след като хеликоптерът е излетял.

Прехвърлям се на Ашър. В данните му няма нито улики, нито нещо интересно освен няколко съобщения за полети на отиване и връщане. Последният му спомен, настрана от набора и партито, е от частна самолетна писта, където Ашър чака до едно по-възрастно момче със слънчеви очила, което веднага разпознавам като брат му Даниел. Бодигардовете стоят близо до тях, но Даниел е този, който носи чантите, на които пише името на Ашър. Братята не разговарят помежду си. И когато моментът Даниел да предаде чантите на един от стюардите най-сетне настъпва, Ашър тръгва към стълбите на самолета, без да се сбогува.

Опитвам да се отърся от познатото чувство за вина, което винаги ме спохожда, когато се сблъсквам с личните дела на другите. Това ти е работата, напомням си. Няма място за подобни чувства. Все пак изтривам спомените на Хами и Ашър от записите си, за да не ги гледам отново.

Следват данните на Рошан. Мярвам някои от съобщенията му от предния ден. Няколко са до родителите му, едно до сестра му, а друго — разписка за доставката на някакъв подарък. За моя изненада подаръкът е от Тримейн, придружен с едно-единствено изречение, написано на картичка: „Получи ли писмото ми? Т.“. Преглеждам останалите данни, но засега няма никакви признаци Рошан да е откликнал на подаръка. Нищо ужасно подозрително, но все пак си отбелязвам данните за бъдещи справки.

Най-накрая стигам до малкото информация, която имам за Рен. Преравям я и търся нещо поне малко интересно. Нищо. Мръщя се и продължавам да преглеждам. Всичко изглежда безобидно — самолетни билети, планове за разположение на апаратурата за партито за откриването, имейли от фенове. Има един спомен, записан на парти от миналата година, където целува момиче зад кулисите, докато някой на сцената обявява името му. Прокашлям се и отвръщам поглед. За щастие, споменът проследява Рен, който се насочва към инструментите си в центъра на сцената.