Мари Лу - Warcross

После тя ни вижда и спира да пее.

— „Ездачите на феникси“ са тук ! — изкрещява. Пулсиращите светлини се стрелват към нас и изведнъж ни облива червено сияние. Около нас избухват радостни възгласи, толкова силни, че разтърсват пода. Франки се ухилва и посочва фигура, застанала високо горе върху стената с дракона. — Рен, покажи, че обичаш отбора си!

Фигурата горе надниква само за миг през решетките на клетка с богато украсени златни пръти. Той е с класическото си диджейско облекло — черен костюм с хубава кройка, златни слънчеви очила и комплект слушалки, последна дума на техниката, украсени от двете страни със златни криле, все едно е богът вестител Хермес в облекло по дизайн на „Ермес“. Парчето плавно прелива в друго — звуците на електрически цигулки, виолончели и плътен тътнещ бийт изпълват пространството. В същия миг залата около нас избухва в пламъци, а драконовата глава на стената се преобразува в златно-червен феникс. Ахвам, когато подът под нас като че се раздвижва. Поглеждам надолу и виждам как части от него се откъртват и разкриват разтопена лава под нозете ни. Публиката крещи възторжено, когато всеки остава само върху скално островче, плаващо сред лавата.

Диджей Рен свежда глава над инструментите си. Вдига високо ръка, когато темпото на музиката нараства до трескав писък и накрая едва го издържам. После стоварва върху главите ни безмилостен бас. Залата трепери, тълпата изригва в маса от подскачащи ръце и крака. Музиката ме изпълва до пръсване.

За миг затварям очи и се оставям на ритъма да ме понесе. Фуча по нюйоркските улици с електрическия си скейтборд, а косата ми се развява след мен като ивица дъга. Стоя на върха на шибан от вятъра небостъргач с протегнати нагоре ръце. Летя в небесата на Warcross, сред най-далечния космос. Свободна съм.

Ашър вече като че не се впечатлява, вниманието му е съсредоточено върху „Демоничната бригада“, които са влезли в клуба. Франки обявява пристигането им и стената на диджей Рен отново се изменя — от нашия феникс в орда скелетоподобни страшилища в качулати мантии, яхнали коне, и те връхлитат сред публиката с извадени мечове.

— Иди си поговори с демоните тази вечер — измърморва ми той. — Ти си новобранка, затова ще се помъчат всячески да те сплашат. Искат да влезеш в първата си игра неуверена в себе си.

— Не ме плашат.

— Дано — Ашър мига насреща ми. — Но искам да се престориш, че те плашат. Накарай ги да те подценят. Искам да си помислят, че са те притиснали натясно и са те разколебали, че ние сме допуснали огромна грешка, като сме те взели като първа избрана. Нека се почувстват доволни от себе си. А после в мачовете ще ги разбием и ще ги хвърлим в шок.

Рошан поглежда косо Ашър.

— Малко е рано да пращаме нашата уайлдкард на огневата линия — отбелязва той.

— Тя ще се оправи — ухилва ми се Ашър. — На теб на челото ти пише „бунтар“!

Решавам да му се усмихва в отговор с надеждата на челото ми да не пише и какво върша за Хидео толкова ясно, че той да се досети. Вниманието ми отново се завръща към демоните. Струпали са се близо до сцената, на която свири диджей Рен. Доста добро оправдание да отида да посъбера данни за всички тях.

— Разбрано, капитане! — казвам.

Щом започваме да си пробиваме път сред масата от лакти и рамена, Рошан ми подава чаша с питие.

— Ще имаш нужда — мърмори той. — На Аш все му се иска да поопъне нервите на противника преди мач. Но ако не ти се говори с демоните, не си длъжна.

Почти навсякъде, накъдето погледна, виждам познати ми официални играчи. И те също ме оглеждат, забелязват ме, говорят си, без да откъсват очи от мен. Какво ли разправят всички? Какво ли знаят? Дали някои от тях също са ловци на глави? За човек, свикнал да живее незабележимо, цялото това внимание, съсредоточено върху мен, е малко изнервящо. Но всеки път само се ухилвам в отговор.

— Да вървим — казвам на Рошан. — Хората и без това ще приказват за мен. Защо пък да не посвикна със сблъсъците?

Рошан се навежда към мен и кимва по посока на Макс Мартин и Тримейн Блекбърн от „Демоничната бригада“, които си говорят в един ъгъл.

— Ако играем с демоните — шушне ми той на ухото, — ще трябва да се оправяш с тази двойка. Макс е техният боец, Тримейн е архитектът. И Тримейн ще погне теб по време на играта. Той има склонност да си набелязва архитекта на другия отбор, и ще превърне живота ти в ад. — Кимам в отговор на думите му. — Хайде! — додава той, слага ръка на гърба ми и ме повежда напред.