Мари Лу - Warcross

— Благодаря.

— Вече си мислех, че никога няма да видя как американец става първи избор в набора — усмихва се и прибира един непокорен кичур зад ухото си. — Хубаво е, че си в отбора. Може би ще спра да бъзикам Аш и ще си нароча теб за разнообразие. — Тя ми намига и преди да успея да отговоря, се обръща и си тръгва.

Оставам на мястото си, докато излезе от стаята ми — вратата се плъзва и се затваря след нея. После слагам ръце на хълбоците си и оглеждам стаята с възхищение. Моето място. В официалния дом на „Ездачите на феникси“. Отивам до малкия си багаж, доставен и сложен до леглото, и изваждам коледното украшение, картината на татко и скицата, на която съм изобразена аз. Нареждам всеки предмет внимателно на рафта. Там, горе, те изглеждат дребни и простовати в тази стая, преливаща от лукс, но това не угасява усмивката на лицето ми. Представям си как татко, застанал до мен, се възхищава с горд вид на стаята.

„Брей, Еми — щеше да каже и да бутне очилата си нагоре. — Брей, брей!“

При мисълта за баща ми вниманието ми се насочва към гардероба. Натискам леко вратата с пръст и тя се отваря с плъзгане, разкривайки пространство, голямо колкото гарсониерата, където живеехме с Кийра.

Леле-мале.

Гардеробът вече е пълнен с богат асортимент от дрехи, всяка от които маркова, при това от много висок клас. Известно време гледам невярващо, преди да се осмеля да вляза вътре, плъзгайки ръцете си по закачалките. Всяко нещо тук струва хиляди — ризи, дънки, рокли, палта, обувки, малки и големи чанти, всевъзможни колани и бижута. Ръката ми спира на шкафа с обувки, където вдигам един изящен чифт в бяло, червено и зелено. Ухаят на нова кожа, а петите са украсени със златни пластини. Подобно на всичко останало в килера, от обувките все още виси етикет, придружен от малка поздравителна картичка.

ГУЧИ

Официален спонсор на

VIII Warcross шампионат

Спонсорски подаръци. Нищо чудно, че професионалните играчи винаги изглеждат така, сякаш тъкмо са слезли от модния подиум. Измъквам се от износените си боти, внимателно ги подреждам в един ъгъл и си слагам новите обувки. Пасват ми като ръкавица.

Цял час отлита незабелязано, докато трескаво пробвам всичко в гардероба си. Има дори рафт, посветен изцяло на маските за лице във всевъзможни цветове и шарки, аксесоар, който забелязах, че мнозина в Токио носят. Слагам си няколко от тях, като опъвам връзките им зад ушите си, така че маската да покрива устата и носа ми. Може би ще ми свършат добра работа, ако имам нужда да обикалям града инкогнито.

Когато малко по-късно спирам, все още навлечена в луксозни дрехи и пищни аксесоари, останала без дъх, изведнъж ме обладава безпокойство. Всяко нещо тук струва повече от целия ми дълг — преди Хидео да го изплати, разбира се.

Хидео.

Тръсвам глава, връщам всичко на мястото му и излизам от гардероба. Ще имам предостатъчно време да се възхищавам на всички тези вещи по-късно. А сега — обратно на работа. Хидео се погрижи да вляза в някой отбор, но сега зависи единствено и само от мен да се уверя, че със съотборниците ми ще печелим всеки рунд. Колкото по-дълго останат „Ездачите“ в турнира, толкова повече време ще имам да разследвам играчите.

В същия този миг, докато аз зяпам гардероба си, двамата други ловци сигурно бързат по дирята на Нула и докладват какво са открили на Хидео. И те са били на Военния набор. Ами ако също са видели тъмния силует, кацнал на таванското скеле? Точно в момента някой друг може да печели десет милиона долара и вече може да съм обречена да се завърна в Ню Йорк с празни ръце.

При тази мисъл ме разтърсва лека паника и се задействам.

Първо си включвам защитите и минавам на непроследимата версия на профила си. После сядам на ръба на леглото и вадя скрийншота, който направих по-рано на стадиона. Изображението, което вадя, всъщност е триизмерна снимка, която мога да завъртя от изходната ѝ точка, за да я изучавам. В допълнение на това тя е уловила и всички данни и кодове, вървящи на стадиона в мига на заснемането.

Присвивам очи и се взирам в статичния силует на скрийншота. Ако го увелича, това само го размазва и вади от фокус. Виждам кода, управляващ виртуалните симулации из сградата, но за тази форма не виждам никакъв код или данни. Въвеждам няколко команди, премахвам визуалните изображения от скрийншота и сега се потапям в царството на кода. Там, където е силуетът, виждам само петно от смущения.

Отпускам се назад и се замислям. Той е скрит от мен по всякакъв начин — с изключение на факта, че успях да го видя. Сигурно не го е очаквал. Намръщвам се. Ако е бил Нула, значи, не се прикрива толкова добре, колкото трябва. Но пък и „Токио Доум“ си има собствена мрежа от връзки за Военния набор. Най-лесният начин този човек да успее да проникне там, е ако вече е бил одобрен да влезе в арената и е бил допуснат физически от защитата. Значи е някой сред публиката. Или играч. Или уайлдкард.