Мари Лу - Warcross

Пак се навеждам напред и отново превключвам на изображения, после зумвам, за да разчета кода, генерирал образа му. На екрана се появява изглед на кода на изображенията, сведен до най-същественото. Докато го разчитам, разсеяно хапя вътрешната страна на бузата си.

И тогава виждам нещо, което ме сепва. Просто един ред. Даже и ред не е, а чифт букви, загубени сред кода. Ключ към разгадката.

WC0

В повечето части от кода на Warcross официалните играчи са означени с Warcross идентификациите си или с обозначението WPN. WP е съкращение от Warcross Player — играч на Warcross, а N e някакво число, чиито цифри се подбират на случаен принцип. Затова, ако гледам код за собствения ми аватар, сигурно там ще се видя изписана като WP39302824 или нещо такова.

Различно обозначение за играчите на Warcross се използва единствено по време на Военния набор. Поглеждам пак маркера. По време на Военния набор в кода играчите не са означени с маркери за играч. Не се наричат WP плюс случайно число. Моят код във Военния набор беше WC40 — Wild Card 40, защото бях последният участник в списъка за набора.

Който и да е този силует, той е бил официален участник във Военния набор. Бил е допуснат физически там, на „Токио Доум“. WC0. Уайлдкард участник. Подозренията на Хидео се оказват доста точни.

Отпускам се назад и се замислям над тази новина. Дали Нула е един от останалите играчи ? Ако знаех това по време на Военния набор, можеше да отделя повече време за опити да проникна в данните на всеки играч подред. Сега ми трябва още един шанс всички уайлдкард играчи да се намират на едно и също място едновременно, и трябва да съм достатъчно близо до тях физически, за да имам достъп до инфото им.

Партито тази вечер . Последните думи на Ашър, отправени към мен, звънтят в главата ми. „Всички играчи ще се развихрят с пълна сила.“

Поглеждам към вратата, докато още и още частици от пъзела се нареждат по местата си. После се усмихвам. Довечера е моят шанс.

Изкарвам виртуално меню и натискам бутона за извикване на Уики.

Минута по-късно малкият дрон се търкулва в стаята ми, очите му във формата на полумесеци ме поглеждат очаквателно. Махвам му да се приближи, после го обръщам, за да мога да изуча панела в задната част на главата му. В същото време отварям менюто с настройките му.

— Ама колко си сладък само — промърморвам, докато внимателно отстранявам капака на панела. Вътре е лабиринт от вериги и кабели.

— Уики, изключи всички записи.

Роботът се подчинява, изключвайки събирането на данни. Докато го бърникам, осъзнавам, че не е направен от „Хенка Геймс“, а от някаква друга компания с много по-слаби защити. Бяха се сетили да заложат защитни кодове на всичко останало, но явно никой не се е замислил много-много за инсталирането им на този малък дрон, който трябва просто да ни сервира храна и напитки, а междувременно мълчаливо трупа информация за всичките ни навици.

Час по-късно съм пробила всичките му защити. Записва много повече данни, отколкото си мислех. Не само съхранява информация за „Ездачите на феникси“, но също така изглежда предварително настроен да обслужва другите отбори, което означава, че има опционални връзки към всички останали НевроЛинк профили. Усмихвам се. Всеки на този свят е по някакъв начин свързан с останалите.

Стартирам хак, за да преодолея сигурността на Уики. Докато работи, си проправям път до всеки от акаунтите на съотборниците си. Промъквам се в имейлите им, в съобщенията и спомените. Настройвам хака си така, че да проникне във всеки от профилите на другите отбори.

Ще отнеме известно време, докато свали всичко, но вече е стартиран.

Връщам панела на мястото му, проверявам няколко пъти, за да се уверя, че не съм оставила следа от присъствието си, а след това рестартирам робота. Той отново се включва, очите му примигват, а събирането на данни се връща към нормалното.

Потупвам го по главата, а после си вземам още една ягодова сода.

— Благодаря, Уики — казвам и му смигвам.

Дронът регистрира предпочитанието ми, след което се изнизва с търкаляне от стаята ми. Отварям кенчето и отпивам. До утре би трябвало да съм вътре.

Когато слънцето залязва и пристигаме в сърцето на Шибуя, неоновите светлини на Токио вече греят и хвърлят над града сияйна дъга от цветове. Щом спираме пред входа на нощния клуб, около лимузината ни се стълпява охрана. Улиците тук са отцепени, за да не могат да влязат никакви коли освен нашите, а тротоарът към клуба е застлан с червен килим.