Мари Лу - Warcross

Всички сме си сложили лещите. През филтъра за разширена реалност сребърни и златни искри хвърчат от двете страни на стъклената клубна врата, а над сградата се рее логото на Warcross. Плочките на тротоара греят в калейдоскоп от ярки пъстроцветни вихри. Името на клуба — „Саунд Мюзиъм Вижън“, е надвиснало над стъклената врата като гигантски светещ герб. Дори и тук отеква гърмящата вътре музика. Разпознавам плътните бийтове на парче на диджей Рен.

Единствените хора, допускани тази вечер в клуба, са официалните играчи на Warcross, служителите от „Хенка Геймс“ и оскъден брой фенове, избрани да присъстват чрез лотарийна система. Сега всички те са се струпали отвън на опашка и чакат охраната да ги пусне вътре. Щом отборът ни наближава входа, те запищяват в хор.

Тази вечер и четиримата носим подхождащи си черни маски. Хами върви най-отпред, къдриците ѝ падат свободно около лицето, дълги и гъсти, и е облечена в жълто-бяла рокля, съчетана с черни токчета. След нея е Ашър, който изглежда суперелегантен в смел червен костюм. Рошан пък е облечен от главата до петите в черно.

Моите ръце не спират да мачкат подгъва на новата ми рокля. На пластове от мек бял шифон, тя контрастира приятно с татуировките и дъгоцветната ми коса, но все се опитва да се вдигне нагоре. Никога не съм влизала в подобен клуб през живота си и докато вървим покрай стълпените фенове, се питам дали не трябваше да избера друг тоалет. Все пак и Хидео ще е тук. Последното нещо, което искам, е да се чувствам неудобно в негово присъствие.

Някаква суматоха по-надолу на опашката от фенове ме кара да погледна през рамо. Там е Хидео, заобиколен от обичайния си орляк бодигардове, но тази вечер те като че се държат по-свободно. Когато се вглеждам, го виждам как коленичи да се подпише на плаката на едно момиченце. То развълнувано му казва нещо. Макар и да не различавам думите, го чувам как се засмива в отговор. Смехът му ме изненадва — той е искрен и момчешки и изобщо не прилича на предпазливото му поведение на срещата ни. Усещам се как и аз се усмихвам, а после се обръщам и последвам отбора си в главното фоайе на клуба.

Клубът се намира под земята. Когато излизаме от асансьора, музиката изведнъж гръмва оглушително, а земята вибрира в ритъма и разтърсва тялото ми. Хами се провира до мен, сваля маската от лицето си, сгъва я и я прибира в чантичката си.

— „Саунд Мюзиъм Вижън“ има най-доброто озвучаване в града! — изкрещява тя. — Изработено изцяло по поръчка! Преди няколко години ремонтираха и помещението — сега е два пъти по-голямо от едно време.

Спускаме се по стълбите до най-долу и там друга група охранители ни пуска да влезем. Пристъпвам в зейнала пещера, изпълнена с мрак, проблясващи светлини и дънещ бас, който разтърсва гърдите ми.

Дори и без лещите мястото щеше да ми се стори впечатляващо. Таванът е поне три етажа висок, в залата пулсират неонови сини, зелени и златни светлини и ни заслепяват с цветове. Изпълва я море от хора, вдигнали ръце нагоре, косите им се мятат дивашки. Тънка мараня витае във въздуха и придава на всичко сюрреалистична мъглявост. Грамадни екрани от пода до тавана се редят по стените и покрай пространството зад главната сцена и въртят анимирани клипове на всеки Warcross отбор.

Но през лещите пространството се преобразява в нещо магично. Таванът изглежда като нощно небе с покров от звезди, от единия до другия му край танцуват зелени и червени ивици, подобни на северно сияние. Някои звезди политат надолу и ни посипват с искри, сякаш звезден прах се сипе върху ни. При всеки тътен на баса земята под нас грейва в симфония от светлини. Официалните играчи на дансинга светят в тъмното, облеклото им грее в неон, имената им, техните отбори и нива се носят над главите им във вид на златни купи. Около тях се скупчват гъсти тълпи. На дансинга всеки се опитва да грабне миг от времето им.

„Може би Нула е тук и наблюдава — напомням си аз. — А може би и другите ловци на глави.“

Погледът ми се стрелва към самата сцена. Пространството е огромно, колкото концертна зала, а в ямата под нея седи цял оркестър и свири на живо. Зад сцената се издига висока стена и от нея се подава черна драконска глава. От устата ѝ изригва огън — грандиозно виртуално зрелище. Чак след миг осъзнавам, че и самият дракон е виртуален — той се движи като истински, върти и извива глава при всеки такт, ревът му отеква нейде от дълбините на озвучителната система. Пред устата на дракона е застанала певица с къси изрусени къдрици и дрехи в неонови нюанси на синьото. Франки Дина! Тя пее припева на една от своите колаборации с диджей Рен: „ Ей, нинджа, генгста, дракон! Ей, откъде си, не, откъде си наистина, бейби! Ей, хайде стига с тия твои дивотии, йе !“ На дансинга вдигат ръце в такт.