Мари Лу - Warcross

— Ей… — казвам. — Тримейн играеше за „Ездачите на феникси“, нали? Вие двамата не бяхте ли приятели?

Рошан прави кисела физиономия.

— Ами, би могло да се каже.

— Какво стана?

— Тримейн иска да печели. На всяка цена — отвръща той. — Това е всичко. Когато демоните станаха новият най-добър отбор, той поиска да се разкара от ездачите — свива рамене. — Но все едно. И без това с тях си подхожда повече.

Спомням си, че Рошан и Тримейн бяха уайлдкард играчи в една и съща година. Рошан беше първият избор. Иска ми се да го попитам за това, но изразът на лицето му ми подсказва, че му се иска час по-скоро да смени темата. Може да е било и нещо повече от приятелство. Затова само кимам и го оставям на мира.

Хами ни маха от другата страна на дансинга и привлича вниманието ни. Тя сочи малка тълпа, скупчила се около някого. Отнема ми известно време да разбера, че този някой е Хидео, ръкавите на официалната му риза са запретнати до лактите, а блейзърът е метнат на едното му рамо. Кен върви до него, като не спира да поздравява и официални играчи, и фенове, ухилен до уши както винаги. Хидео е по-резервиран, изражението му е точно толкова сериозно, колкото си го спомням, дори и когато поздравява вежливо всеки, изпречил се на пътя му.

Хами си проправя път до нас, награбва ни за лактите и ни завлича напред.

— Елате да кажем здрасти! — подвиква ми тя през рамо.

Накрая се сбутваме най-отзад зад група „Рицари на облаците“ и отбор „Андромеда“, докато пред нас Макс и Тримейн се редуват да се здрависват с Хидео. Тримейн му казва нещо набързо и Хидео кимва търпеливо, без да се усмихва.

Прехапвам устна, опъвайки смутено роклята си надолу, и за хиляден път проклинам решението си да я сложа.

Тогава Хидео вдига поглед в моята посока. Дишането ми се учестява. Той се сбогува с Тримейн и тръгва в наша посока. Само след миг вече е пред нас и Рошан пристъпва напред, за да го поздрави.

Хами ме плясва по китката.

— Стига си нервничила — казва, поглеждайки многозначително към роклята ми.

— Не нервнича — промърморвам, но изведнъж Хидео се озовава пред мен и ръцете ми застиват от двете страни на тялото.

— Госпожице Чен — казва той усмихнато, очите му се задържат върху лицето ми. — Поздравления!

Иска ми се да го попитам: „Вие ли сте отговорен за моя статут на първа избрана?“. Вместо това само се усмихвам и отвръщам на ръкостискането му.

— Повярвайте, бях най-шокирана от всички — отвръщам.

Зад гърба му Тримейн и Макс ни наблюдават втренчено. Ако Тримейн можеше да ме прониже с поглед, вече да го е сторил.

— Всеки набор носи поне една изненада — казва Хидео.

— Нима ми казвате, че не сте очаквали да бъда избрана толкова бързо?

— Така ли стана? — намек за усмивка трепва върху устните му. — Не бях забелязал. — После се навежда към мен. — Тази вечер изглеждаш прекрасно — добавя с приглушен глас, за да не го чуе никой друг. И докато се осъзная, той вече ми кимва за сбогом и ни подминава заедно със своя антураж, бодигардовете и влачеща се подире му пищяща тайфа от фенове.

— По дяволите! — казва ми Хами в ухото, все тъй с очи, приковани в Хидео. — На живо е още по-хубав, отколкото по новините.

Рошан е забил поглед в мен.

— Той да не би да се пошегува с теб за първия избор?

— Не мисля, че ме харесва особено.

— Достатъчно е, за да влезеш в таблоидите — казва Хами. — Наясно си, нали? Хидео не разговаря по този начин с играчите си. При него всичко е строго делово. — После ме сръчква в ребрата толкова силно, че изсумтявам.

— Не е голяма работа — настоявам.

Хами се изсмива и къдриците се разлюляват край лицето ѝ.

— Дори не ми пука. Физиономията на Тримейн ще ме захрани за останалите шампионати.

Когато няколко фенове се нареждат за автографи от нея и Рошан, аз хвърлям поглед към мястото, където Хидео изчезна в тълпата. Беше ме наблюдавал внимателно по време на Военния набор. Спомням си го как стоеше в частната си ложа, когато водещият обяви името ми като първи избор. Хидео не разговаря по този начин с играчите си. А как тогава? Нима не размени думи с всеки, с когото се срещна тази вечер? Успявам да мерна за последно фигурата му през тълпата, след което бодигардовете му го повеждат към коридора.

Пред взора ми изскача име и аз инстинктивно поглеждам нагоре. Озовала съм се достатъчно близо до мястото, където диджей Рен стои все така прикрит зад своята планина от инструменти и продължава да върти бесни парчета, а златните криле на слушалките му отразяват неоновите пулсиращи светлини. Почти бях забравила, че той също е официален играч в турнира — а сега съм достатъчно близо до него, за да изтегля данните му.