Мари Лу - Warcross

Пак се усмихвам, този път малко по-колебливо.

— Сигурно помагам да се вдигне рейтингът — казвам.

— Сигурно.

„Внимателно!“ — напомням си, щом долавям любопитството в гласа на Ашър. Значи, Хидео не го е накарал да ме избере. Може би е знаел, че интригата, която създава, когато ме вкарва в набора, ще бъде достатъчна, за да се заинтригува всеки капитан. Каквато и да е истинската причина, поне Ашър не звучи, като да подозира плановете на Хидео, и възнамерявам да го запазя по този начин. Колкото по-малко знаят всички тук за какво ме е наел Хидео, толкова по-голям е шансът ми да спипам нашия човек.

— А като че и на вашия рейтинг се отразява добре — измествам аз темата. — Онлайн „Ездачите на феникси“ водят пред всички останали отбори. Бас държа, че „Демоничната бригада“ това никак не ги радва.

При споменаването на отбор съперник Ашър отпуска глава на облегалката на инвалидната си количка и започва да чука с десница по подлакътника в учестен ритъм.

— „Демоничната бригада“ все нещо не ги радва. Радвам се, че този път причината сме ние.

Стигаме до нашата сграда. Ашър се изкачва по инвалидната рампа и на върха завърта количката си със замах. Спира пред извисяващия се главен вход — прозрачна стъклена врата, изрисувана с ивици в цветовете на нашия отбор, и се дръпва встрани, щом двете крила се разтварят.

— Първо уайлдкард играчите — казва той с усмивка.

Влизам вътре, в открито триетажно пространство. Влизам в мечта. Слънчевите лъчи нахлуват в централния атриум през стъклен таван във формата на пирамида и заливат всичко със светлина. Точно под стъклото се е ширнал затоплен басейн с тюркоазени води, идеално квадратен и готов да скочиш в него. Яркоцветни дивани — целите в червено, златно и бяло — и дебели бели килими са осеяли пространството във всекидневната. Стените са съставени от екрани, високи от пода до тавана. Но дори и докато зяпам луксозния интериор, сканирам ъгълчетата на сградата и вече търся как общежитието се свързва онлайн. По-късно ще трябва да понаглася това-онова.

Нещо колебливо ме боцва по прасеца. Поглеждам надолу. Там е застанало и примига насреща ми едно тантуресто роботче, високо до коляното ми. Очите му са яркосини, във формата на полумесеци, тялото му е боядисано във весел жълт цвят, а коремът му е покрит с прозрачен стъклен капак, през който виждам как вътре се изстудява поднос с газирани безалкохолни напитки. Щом забелязва как го зяпам, то изпъчва корема си напред, отваря стъклената вратичка и вади пред мен подноса с напитките.

— Казва се Уики — представя го Ашър. — Дронът на нашия тим. Хайде, вземи си безалкохолно.

Въобще не знам как да отговоря на това, затова си вземам една кутия.

— Той пак си ме зяпа — измърморвам на Ашър.

— Иска да види харесва ли ти напитката.

Отпивам от кутията. Чудна е — с пенлив ягодов вкус, който гъделичка вътрешностите ми. Възкликвам с пресилена радост. Уики явно го отбелязва и над главата му изскача виртуално инфо:

Емика Чен | ягодова сода | +1

— По време на престоя ти той ще научи предпочитанията ти за храна и напитки — додава Ашър.

Уики предлага напитка и на Ашър, която той поема с метална ръка, вградена в количката му. После роботът си затваря корема и се търкулва към момче, седнало на един от диваните. Докато го гледам, момчето си върти ръцете във въздуха, все едно кара кормило, а от време на време се мята нанякъде. На стената срещу него път се вие сред хълмове в бонбонени цветове, обрасли с гигантски гъби. Той фучи по пътя и с лекота задминава останалите играчи.

— „Марио Карт“. Линк версия, както виждаш — казва Ашър. — Тук това е традиция.

— Традиция?

— Играем я всяка вечер по един час като част от тренировките за подобряване на скоростните ни рефлекси. Доста оспорвана надпревара се разгаря. — После той шумно плясва с ръце и се провиква така, че гласът му прокънтява из общежитието:

— Ездачи! Кой е тук?

Момчето чува Ашър първо, слага играта на пауза, дръпва слушалките от ушите си и се обръща на дивана да погледне своя капитан. После очите му се врътват към мен. Веднага го разпознавам — прочутия по цял свят Рошан Ахмади с кафявата кожа и гъстите тъмни къдрици, представител на Великобритания.

Ашър му се ухилва до уши.

— Я познай кого съм довел с мен? — пита той и посочва с глава косата ми.

— Аш, ама и ти си един деликатен — отвръща Рошан със сдържан британски акцент, без да откъсва поглед от мен. После кимва. — Здравей, Емика. Аз съм Рошан.