Мари Лу - Warcross

Погледът ми се измества към ложата, където Хидео все още стои изправен. Гледа, пъхнал ръце в джобовете си, извърнал лице право към мен. Може би е наредил на „Ездачите на феникси“ да поискат мен като първи избран играч. Може би действително всичко е само заради рейтинга. А може да е с цел да отклони хакера Нула от дирята ми, като ме постави в центъра на всеобщото внимание. Или може би, за да отклонят другите ловци на глави от мен. Каквато и да е причината, питам се кога ли ще мога отново да разговарям с него и да го питам какви основания стоят зад всичко това.

Някой така мощно разтърсва раменете ми, че почти усещам как ми се разбълниква мозъкът. Зиги.

— Ти разбираш ли какво нещо е всичко това?! — пищи тя в лицето ми. Аз само мигам насреща ѝ и не знам какво да отговоря. — Значи, ще свикваш през следващите няколко месеца навсякъде да те следват по петите и да те споменават във всички новини. Heilige Scheiße! — тя изпищява тези думи така неистово, че програмата даже не предприема опит да ги преведе. — Работи им късметът на някои хора!

Най-сетне успявам да ѝ се усмихна едва-едва, а после се намествам и се опитвам да догледам набора. Мислите ми се въртят във вихрушка, докато водещият вади втори комплект карти и ги прочита. „Демоничната бригада“ избира Зиги, а „Ездачите на феникси“ вземат диджей Рен. „Титаните“ вземат Алекса Романовски. Шоуто продължава, но се чувствам така, все едно прожекторите още не са се отместили от мен. От светлинните проблясъци сред публиката ми се замайва главата и се чудя колко ли хора са настроили очилата си на моя профил и ровят за всичко, което могат да открият за мен.

— Ей! — сръчква ме Юебин. — Я виж там горе! — И той кимва към частната ложа. Проследявам погледа му, готова да видя Хидео.

Но Хидео вече си е тръгнал. Останали са само другите ръководители на компанията и говорят помежду си. И бодигардовете на Хидео ги няма.

— Като че е дошъл само за да види къде ще се класираш ти — измърморва Юебин и разсеяно плясва с ръце, докато тече поредният избор.

Само за да ме види призована, както той искаше. Тупкащото ми сърце леко се свива и усещам как без присъствието му енергията на арената поотслабва. И тъкмо отново да погледна надолу, когато в ъгъла на зрителното ми поле нещо помръдва. Погледът ми се стрелва към тавана.

Замръзвам на място.

Там горе, сред лабиринта от подпори, е кацнала черна виртуална фигура.

Нищо не виждам от него освен някакви смущения. Силуетът на главата му е сведен надолу и гледа как тече наборът. Над главата му виси неговото име — само дето изобщо не е неговото. Никакво име не е изписано над главата му. Всичко в стойката му излъчва напрежение и издава, че е нащрек.

Сякаш не бива да е тук.

По гръбнака ми плъзва хлад, ръцете ми се вледеняват. Същевременно инстинктите ми на ловец на глави се задействат. Скрийншот, направи скрийншот! Примигвам и точно тогава фигурата изчезва.

— Ей — изтърсвам аз и поглеждам Зиги. Тя ликува за избора на уайлдкард играч, призован от „Копоите“.

— Ммм? — отвръща тя, без да ме погледне.

— Ти видя ли онова?

— Кое да видя?

Но вече е късно. Фигурата я няма. Оглеждам тавана напред-назад, да не би пък лампите да са ме заслепили дотолкова, че да не го виждам — но сега го няма никакъв. Решетките от метал и светлина са празни.

Той не е присъствал тук. Бил е част от виртуалната реалност, симулация. И само аз съм можела да го видя заради моя хак . Или е това, или току-що съм изживяла налудничава халюцинация.

Зиги се намръщва, присвива очи и се взира в небето.

— Какво да видя? — повтаря тя и свива рамене.

— Аз… — възпирам се, не зная как да продължа, че да не прозвучи смахнато. — Абе, карай.

Вниманието на Зиги вече се е върнало към набора. Но аз не откъсвам очи от тавана, все едно, ако се взирам достатъчно дълго, той може пак да се появи. Него ли съм мярнала? Нула? Докато другите шумно поздравяват поредния уайлдкард играч, поглеждам надолу и изкарвам скрийншота на малък таен панел.

И наистина, ето го. Не ми се е привидял.

След това наборът преминава като вихрушка. И щом свършва и останалите започват да се изнизват от стадиона, идват бодигардове, за да изведат уайлдкард играчите и професионалните отбори през специални изходи. Вървя сред тишина и вцепенение, макар и всеки, покрай когото минавам, да ме гледа втренчено, а някои от останалите уайлдкард играчи идват да ме поздравят. Усмихвам им се в отговор и не знам какво да кажа. Подсъзнателно все така мисля за онази фигура.