Мари Лу - Warcross

Може да е бил един от другите двама ловци на глави. А може да е бил… Нула. Моята мишена.

— Госпожице Чен! — повиква ме един от разпоредителите, протяга ръка към мен и ми махва. — Насам, моля!

Последвам го механично. Зад мен Зиги и Юебин ми махват за сбогом и хукват след друг разпоредител, който събира всички новопостъпили в „Демоничната бригада“ и „Преследвачи на бурята“.

— Чао! Ще се видим в някоя игра! — подвиква ми Юебин. Махвам му в отговор.

Отвеждат ме към очакваща ме кола — едно от десетината лъскави черни возила, наредени в колона пред частен страничен изход. Една тайфа фенове обаче се е досетила къде да чака и щом неколцина от нас излизат навън, те вдигат плакатите си и започват да ни крещят и да протягат химикалки и бележници. Зад гърба ми Ашър Уинг излиза от изхода с двама помощници. Във виртуалната реалност аватарът на Ашър стои на крака, в действителността той е парализиран от кръста надолу и седи в сигурно най-скъпата инвалидна количка на света. Сега съм достатъчно близо до него и мога да позяпам поръбените ѝ с чисто злато краища и персонализираните допълнения от кожа с гравюри.

Поглеждам пак лицето му и се питам дали да се кача при него да го поздравя като хората, но се въздържам, когато той намига на една поруменяла фенка и изхвърчава с количката обратно сред тълпата, за да се снимат с него. Тълпата почти го поглъща, преди ръцете на охранителите да избутат всички обратно зад линията на зяпачите. После ме качват в една кола и моят миг отминава. Ще трябва да го хвана по-късно, когато отборът ни се събере.

Колите потеглят една по една и всяка поема в една и съща посока, по един и същи път. Знам къде отиваме — гледала съм го по телевизията десетина пъти. В сърцето на Токио се намира затвореният квартал Меджиро, където луксозен комплекс с охраняем портал приютява Warcross отборите по време на турнира. Пътят дотам не ни отнема много време. Щом спираме пред бариерата, по тротоарите се струпват репортери и фенове, вдигнали високо телефоните си, а в небето се носят малки дронове и се стараят да заснемат възможно най-много видеоматериал. Няколко дрона долитат прекалено близо до портала и когато се опитват да минат оттатък, все едно се удрят в невидим щит, който ги вади от строя, и те политат с трясък към земята, преди да успеят да влетят в заградения имот.

— Без камери, без дронове! — повтаря с досада отново и отново охранителят на входа.

Влизаме на територията на комплекса. Зелени морави изпъстрят пространството, а между тях са пръснати отделни сгради, заобиколени от дървета. През лещите виртуален пласт от ярки цветове е обкичил сградите и оцветява всяка от тях с цветовете на съответния тим. Имената и емблемите на отборите висят отзивчиво над всяко общежитие заедно с бодрия надпис „ Добре дошли !“, който се върти на различни езици.

Сега колата спира в една сляпа улица, вратата ми се отваря и там, на бордюра, ме чака някой.

Пред очите ми изниква ухилената физиономия на Ашър. Дори не бях забелязала, че колата му върви пред моята. Над главата му е изписано неговото име, както и капитан на „Ездачите на феникси “.

— Здравей! — той ми подава ръка. Зад него други играчи вече се изнасят на групи по алеите към своите сгради. — Аз съм Ашър, представям Лос Анджелис. Казвай ми Аш.

Ръкувам се с него.

— Да, знам — отговарям и се опитвам да не мисля за това, че години наред съм го гледала в мачовете по Warcross. — Фен съм на филмите на брат ти. Не очаквах днес да се доредя да поговоря с теб.

При споменаването на брат му очите му помръкват за миг, но след това изражението му се връща към типичното и той се позасмива.

— Извинявай — отвръща ми. — Исках да те поздравя, докато всички се качвахме по колите, обаче нали разбираш, феновете са на първо място.

Усмихвам се.

— Е, благодаря, че ме избра.

— Не беше по милост — поклаща глава Ашър. — Ние, „Ездачите на феникси“ се борим от години. Имаме нужда от свежа кръв. Нямам никаква щедрост в това да искам най-добрите да са в моя отбор. — Инвалидната му количка се завърта и той ми дава знак с глава да го последвам. — Ето тук ще живееш през следващите няколко месеца — казва той, щом завиваме зад един ъгъл. Поглеждам напред и виждам поразителна сграда, оцветена виртуално с вихрушки в червено, златно и бяло. — Чух, че самият Хидео е одобрил номинацията ти за набора. След номера, който му извъртя на церемонията по откриването, това е доста интересен ход от негова страна.