Мари Лу - Warcross

Вдишвам дълбоко и се втренчвам за няколко секунди в увисналия пред мен бутон. Реалността около нас — офисът, диваните, стените — потъмнява и изчезва.

Когато светът възниква отново, и двамата стоим сред стерилно бяло пространство с бели стени, които се простират до безкрайност. Разпознавам го — един от Warcross световете за начинаещи: ниво Пейнтбръш. Ако протегнеш ръце и ги прокараш по белите стени, по повърхностите се проточват ивици боя в цветовете на дъгата. Свивам леко пръстите на краката си и си представям, че вървя — и при този двоен сигнал аватарът ми се придвижва напред. Докато вървим, разсеяно прокарвам ръка по една от стените и гледам как цветовете се леят между пръстите ми.

Хидео ни отвежда в едно невзрачно кътче на света, където най-сетне се спира. Поглежда ме.

— Това е първият свят, в който забелязахме нещо нередно — казва той и плъзга ръка по стената. По нея се появяват ярки зелени и златни ивици. После забива пръсти в повърхността и натиска .

Стената се разтваря, подчинявайки се на докосването му.

Зад нея се простира свят от тъмни линии и ивици светлина, всички подредени в изкусни орнаменти. Кодът, който управлява този свят. Това е надзъртане в действащия приложно-програмен интерфейс на играта. Хидео пристъпва вътре в стената и прави жест да го последвам. Колебая се само секунда, а после напускам изпъстрения с бои свят на белите стени и навлизам сред тъмната плетеница от линии.

Тук вътре светлинните линии хвърлят по кожата ни бледосини отблясъци. При тази гледка вълнение изпълва всяка клетка от тялото ми и аз оглеждам колоните, като анализирам и попивам колкото се може повече. Хидео повървява, после се спира пред един сегмент от кода.

Инстинктите ми се задействат, а очите ми се успокояват и попиват цялостната картина на кода пред мен. Незабавно съзирам какъв е проблемът. Тънка работа — някой, който няма опит със структурния анализ на НевроЛинк, лесно може да пропусне да го забележи, ала тук има един участък, който изглежда намачкан, линиите са се оплели по начин, който не съответства на шифъра около тях; участък, който не е на място сред останалия обкръжаващ ни организиран хаос.

Хидео кимва одобрително, щом забелязва, че съм го видяла. После пристъпва по-близо до обезобразения участък.

— Виждаш ли го какво е направил?

Той не само ми показва какво е станало. Проверява уменията ми.

— Преправен е — отвръщам автоматично, а погледът ми се стрелка из кода. — За да докладва данни.

Хидео кимва, после посяга към оплетената част и чуква веднъж по нея. Тя трепва, а после се връща на мястото си чиста и подредена, точно каквато трябва да е.

— Закърпихме го отдавна. Показвам ти само запаметено изображение — как изглеждаше, когато първоначално го открихме. Но човекът не е оставил никаква следа след себе си. И оттогава е задобрял в прикриването на следите си. Започнахме да го наричаме Нула, тъй като това е всичката информация, която се съдържа в записа му за достъп. Единственият маркер, който оставя след себе си. — Поглежда ме: — Впечатлен съм, че го видя.

Да не би да си мисли, че аз съм Нула? Поглеждам го остро. Домъкна ме от другия край на света, зададе ми куп въпроси — „За пръв път ли си в Япония?“, „Имаш ли изобщо представа какво направи?“ — само за да види дали аз съм хакерът, който издирва?

Намръщвам се.

— Ако целта ти е да разбереш дали аз съм Нула, можеш просто да ме попиташ.

Хидео поглежда скептично.

— А ти би ли си признала?

— Бих оценила прямотата ти много повече от тази глупава игричка, която си играеш с мен.

Погледът на Хидео ми се струва напълно способен да проникне в душата ми.

— Ти използва хак, за да се бутнеш в мача за откриването на турнира . Трябва ли да се извинявам за това, че те подозирам?

Отварям уста, после я затварям безсилно.

— Прав си — признавам накрая. — Но не съм направила това.

— Знам, че не си. Не съм те довел тук, за да изтръгна самопризнания.

Замлъквам.

Светът край нас изведнъж се раздвижва. Изхвърчаваме рязко и извън кода, и извън Пейнтбръш. Сега стоим на едно носещо се из въздуха островче, обкръжени от още стотина подобни, реещи се над прекрасна лагуна. Това е светът от церемонията по откриването, в който проникнах аз.

Хидео придърпва света, сякаш го завърта с пръсти, и той се понася под краката ни. Преглъщам тежко. Версията, към която е вързан неговият профил, явно е по-различна от моята и му предоставя способности в играта, които аз не притежавам. Странно е да се намираш в тази игра със самия ѝ създател и да го гледаш как си играе с нея като неин бог. Хидео най-сетне ни спира сред един скален участък. Посяга и натиска. Отново влизаме в пространство, съставено от линии и светлина.