Мари Лу - Warcross

— Удобно ли се чувстваш там? — пита сега Хидео.

— Ако не се чувствах удобно, нямаше да ме бива много в залавянето на хакери, нали така?

Хидео не реагира на саркастичния ми отговор.

— Ти ще си единият от няколкото ловци на глави, които наемам за тази задача. — Той се пресяга към масичката за кафе между нас и взема черна кутийка, поставена върху куп списания за игри. Подава ми я. — Това е за теб. Останалите също ще имат такива.

Други ловци на глави . Както и при всеки мой лов, ще се съревновавам с други. Двоумя се, но после поемам кутийката от него. Тя е въздушно лека. Хвърлям един поглед на Хидео, преди да я отворя. Вътре има малък пластмасов контейнер с две кръгли отделения. Отвинтвам капачето на едното.

— Контактни лещи — казвам, втренчена в прозрачния диск, плаващ в течност.

— Бета-версии. Разпространението им започва по-късно тази седмица. Поглеждам към отново Хидео.

— Следващото поколение очила НевроЛинк?

Устните му се извиват в лек намек за усмивка, първата, която виждам, откакто съм пристигнала.

— Да.

Пак свеждам поглед към тях. Контактни лещи като контактни лещи, само че по краищата, изписан с мънички полупрозрачни букви, се повтаря надписът „Хенка Геймс“. Това е единственото нужно, за да ги идентифицира като различни от обикновен чифт лещи. Когато се поизмествам, лещите проблясват на светлината, сякаш повърхността им е покрита с фина мрежа от микроскопични електрически вериги. За момент забравям раздразнението си от отговорите на Хидео. Все едно се връщам в дома за сираци и слушам за пръв път по радиото за земетръсното изобретение на Хидео.

— Как… — заговарям. Толкова съм запленена, че гласът ми се е превърнал в пресипнал грак. — Как го постигна? Как изобщо се зареждат ? Няма как да се включат в стенен контакт.

— Човешкото тяло произвежда най-малко сто вата електричество на ден — отвръща Хидео. — На един обикновен смартфон са му нужни от два до седем вата, за да се зареди напълно. На тези лещи им е необходим по-малко от един ват.

Пронизвам го с поглед.

— Да не би да ми казваш, че могат да се зареждат само от електричеството в тялото ми?

Той кимва.

— Лещите оставят безвреден слой с дебелината на не повече от атом върху повърхността на окото. Той играе ролята на проводник между лещите и тялото.

— Да използвам тялото си като зареждащо устройство — казвам. Много филми и книги са се заигравали с тази тема. А ето ги сега, реални, държа ги в ръцете си. — Мислех, че това е само мит от научната фантастика.

— Всичко е научна фантастика, докато някой не го превърне в научен факт. — Сега погледът му е наситен с някакво особено напрежение, със сияние, озаряващо цялото му лице. Помня как видях това сияние, когато за пръв път го хванах по телевизията, разпознавам го и сега. Това е погледът на човека, който ме вдъхнови да живея.

Той посочва врата в далечния край на офиса.

— Пробвай ги.

Вземам контейнерчето и се отправям към вратата, която води до частна баня. Измивам ръцете си и изваждам лещите. Отнема ми поне десет опита, но най-сетне успявам да си ги сложа. Леденостудени са. Примигвам, за да пропъдя няколко избили ми сълзи. Докато се връщам към дивана, се оглеждам из стаята. На пръв поглед всичко като че си е същото. Но после забелязвам, че яркоцветният стенопис зад Хидео се движи, сякаш е жив, цветовете се вихрят и преливат в разкошно зрелище.

Погледът ми продължава да броди из стаята. Забелязвам все повече и повече неща. Пластове виртуална реалност, освободени от ограниченията на очилата. Стар Warcross мач върви на друга бяла стена в стаята и я покрива от горе до долу. Таванът вече не е таван. Вместо него виждам тъмносиньо небе и сияйната диря на Млечния път. Останалите планети — Марс, Юпитер и Сатурн, в огромно увеличение, са надвиснали отгоре — сфери в небето. Из цялата стая над предметите се реят надписи. Фикус в саксия е изписано над едно зелено растение заедно с думите Вода: + 1 — намек, че печеля точка, ако го полея. Диван — пише над меката мебел, а над самия Хидео — Хидео Танака: ниво ∞. Над моята глава сигурно виси надпис Емика Чен: ниво 26.

Полупрозрачни думи се появяват в центъра на полезрението ми:

Играй Warcross

Хидео става, идва и сяда до мен. Сега забелязвам, че и той е с контактни лещи — с моите виждам блестящо цветно сияние да покрива зениците му.

— Ела в Warcross с мен — казва той. Във въздуха между нас се появява бутон. — И ще ти покажа кого преследвам.