Мари Лу - Warcross

— Пристигнахме — казва той с усмивка и поклон.

Въвежда ме през големи плъзгащи се врати от стъкло. Влизаме в най-грамадното фоайе на света.

Ярка светлина се лее от атриум със стъклен таван и озарява откритото пространство, украсено с извисяващи се стайни лозници, където сме застанали ние. От няколко фонтана край стените блика вода. Редове от чисто бели балкони опасват вътрешната страна на сградата. Лого на „Хенка Геймс“ е тънко изрязано в една от белите стени, покрива я цялата. В чест на новия сезон на турнира от небето се диплят разноцветните знамена на състезателните отбори по Warcross, всяко със символа на отбора. Поспирам се за миг да се възхитя на гледката. Ако в момента носех НевроЛинк очила, бас държа, че знамената щяха да са анимирани.

Добре дошли в „Хенка Геймс“!

+ 2500 точки. Резултат за деня: + 2500

Минахте в следващото ниво!

Ниво 26 | Б- 3180

— Насам — казва бодигардът ми и ме насочва напред.

Вървим към редица прозрачни стъклени цилиндри, където ни чака една усмихната жена. Тя носи златна значка на ревера на идеално изгладения си блейзър — отново в чест на турнира — и стиска папка под мишница. Щом ме зърва, усмивката ѝ става още по-широка, макар да забелязвам как погледът ѝ бегло трепва при вида на облеклото ми. Нищо не казва за него, но аз се изчервявам.

— Добре дошли, госпожице Чен — казва тя и спокойно се покланя. Щом тя ме поема, бодигардът ми се сбогува с мен. — Господин Танака чака с нетърпение да се срещне с вас.

Преглъщам тежко и се покланям в отговор. Само като ме види каква съм смачкана, и нетърпението ще му мине, мисля си.

— И аз — смънквам вместо това.

— Има няколко правила, които трябва да спазвате — продължава тя. — Първо, не е позволено да се правят никакви снимки по време на тази среща. Второ, ще трябва да подпишете договор, че няма да обсъждате публично онова, което ви се говори тук. — Тя ми подава формуляра, прикрепен върху папката.

Никакви снимки. Никакво публично обсъждане. Не е изненадващо.

— Добре — отвръщам, докато изчитам старателно документа и после се подписвам най-отдолу.

— И трето, господин Танака никога не отговаря на въпроси за личните работи на семейството си. Длъжна съм да ви помоля да не му задавате никакви въпроси по темата. Тази политика важи за цялата компания и господин Танака много държи на строгото ѝ прилагане.

Поглеждам я. Тази молба е по-шантава от първите две, но все пак решавам да кимна.

— Никакви въпроси за семейството. Ясно.

Вратите на асансьора се разтварят пред нас. Дамата ми махва да се качим и щом потегляме нагоре, скръства ръце на гърдите си. Поглеждам навън към ширналото се под нас фоайе и докато се издигаме успоредно с тях, окото ми се задържа върху гигантските знамена на официалните отбори. Тази сграда е изключителна архитектурна творба. Татко щеше да се впечатли.

Продължаваме да се изкачваме и накрая стигаме до последния етаж. Няколко служители ни подминават — до един облечени с тениски на Warcross и небрежни джинси. При тази гледка малко се поотпускам. Един от служителите ме поглежда и очите му издават, че ме е разпознал. Като че му се приисква да ме спре, но после се изчервява и се отказва. Осъзнавам, че сигурно всички работещи тук са гледали церемонията по откриването и са ме видели как я хаквам. Докато си го мисля, мярвам една двойка служители долу във фоайето, любопитно изпружили вратове към нас.

Дамата ме повежда по един просторен коридор и стигаме до по-малко фоайе, където пак има портал със стъклени плъзгащи се врати. Стъклото е напълно прозрачно и оттатък тях виждам част от стая, из която се разхождат хора, големи картини по стените, изобразяващи световете на Warcross, както и дълга маса за съвещания. Краката ми започват да изтръпват, страх полазва по гръбнака ми. Сега, когато от срещата ме делят само мигове, внезапно ме връхлита чувството, че май в края на краищата не ми се иска да съм тук.

— Изчакайте, моля — казва ми, щом стигаме до вратата. Тя леко притиска пръст върху пластина отстрани на портала, той се разтваря и тя влиза вътре. От мястото, където съм, я виждам как се покланя ниско и произнася:

— Господин Танака, госпожица Чен е тук, за да ви види.

Тих глас ѝ отговаря някъде от дъното на стаята.

Дамата се връща при мен и отваря плъзгащите се врати.

— Заповядайте.

Щом я подминавам, тя ми кимва.

— Приятна среща! — а после се запътва обратно по коридора, откъдето дойдохме.