Мари Лу - Warcross

— Тъй като сега сме официално в сезона на игрите — обяснява Джиро, — доста често ще виждате това. — Той кимва към една жена на улицата с надпис Ниво 80 и

♥ 3 410 383 над главата. Тя се усмихва, когато неколцина ѝ дават пет и я поздравяват за високия рейтинг. Виртуален питомен сокол кръжи около главата ѝ, опашката му пламти. — Тук почти всичко, което вършиш, ти печели точки за нивото в линка. Ходенето на училище. Ходенето на работа. Сготвянето на вечеря и т. н. Твоето ниво може да ти спечели награди в реалността — от популярност сред съучениците, през по-добро обслужване в ресторантите, до предимство пред другите при интервю за работа.

Кимвам и продължавам да съзерцавам с благоговение. Чувала бях, че някои места по света са така уредени. И сякаш по сигнал в центъра на полезрението ми, съпроводено от приятен звън, изниква прозрачно поле.

За пръв път в Токио!

+ 350 точки. Резултат за деня: + 350 точки

Минахте в следващото ниво!

Нивото ми скача от 24-то на 25-о.

Минаваме през сърцето на Токио, а после влизаме в уединена улица, изкачваща се по склона на хълм. Колата най-сетне спира пред един хотел на върха му. Поглеждам нагоре и виждам адресът на хотела да плава над покрива. Може никога преди да не съм била в Токио, но дори и аз разпознавам, че това е квартал на висшите класи с идеално чисти тротоари и редици от изящни цъфтящи вишни. Самият хотел е поне двайсететажен, с лъскав дизайн, а по цялата му стена трепка виртуално изображение на плаващи брокатени шарани кои.

Джиро ми взема раницата, а аз изскачам от колата. Когато приближаваме плъзгащата се стъклена врата, краищата ѝ грейват, а щом влизаме вътре, от двете страни на входа ни се покланят двама портиери. Непохватно им се покланям в отговор.

— Добре дошли в Токио, госпожице Чен — поздравява ме администраторката на хотела, щом стигаме до рецепцията. Над главата ѝ е изписано името ѝ — Сакура Моримото, а след него — Рецепция и Ниво 39. Тя леко ми се покланя.

— Здравейте — отговарям. — Благодаря.

— Господин Танака помоли да ви дадем най-хубавия ни апартамент. Заповядайте — казва тя и посочва с подканващ жест асансьорите. — Насам.

Качваме се след нея в асансьор и тя натиска копчето за най-горния етаж. Сърцето ми отново започва да думка. Хидео лично е поръчал стаята ми. Дори не помня кога за последно съм отсядала в истински хотел — сигурно е било, когато татко успя да си издейства покана за Седмицата на модата в Ню Йорк и ни настаниха в един миниатюрен бутиков хотел, защото бях хванала окото на някакъв агент, издирващ модели. Ала онова хотелче ни най-малко не може да се сравнява с това място.

Щом пристигаме на горния етаж, служителката ни повежда към врата в дъното на коридора. Най-близката врата е чак на другия край на етажа. Тя ми подава карта ключ.

— Желая ви приятно прекарване — казва тя с усмивка, а после отваря вратата със замах и ме въвежда вътре.

Това е пентхаус апартамент. Влизаме в пространство, няколко пъти по-широко от всяко място, на което съм живяла. Кошница с пресни плодове и сладкиши е поставена на стъклената масичка за кафе. Има спалня и всекидневна с извит стъклен прозорец от пода до тавана, с изглед към блесналия център на Токио. С новите си очила виждам как виртуалните имена на улиците и сградите светват и угасват, докато се движа из стаята. Иконки — сърца, звезди, вдигнати палци — се струпват над различни части на града и подчертават зоните, в които повечето хора са отбелязали любимите си местенца, магазини или точки за срещи с приятели. Тръгвам към прозореца, докато обувките ми се блъсват в стъклото, и се взирам в града с почуда.

Виртуалното Токио в Warcross е поразителна гледка — но това тук е истинско и от знанието, че е истинско, ми се завива свят.

Отново изскача прозрачно поле:

Регистрация в пентхаус апартамент

на хотел „Кристалната кула“

+ 150 т. Резултат за деня: + 500

Ниво 25 | Б- 1580

— Още по-голям е, отколкото си представях — казвам.

Служителката се усмихва на думите ми, макар че сигурно ѝ звучат глуповато.

— Благодаря ви, госпожице Чен — казва тя и пак се покланя. — Ако имате нужда от нещо по време на престоя си, само ме уведомете и аз ще се погрижа.

Щом затваря вратата след себе си, правя още една пълна обиколка на стаята.

— Рай! — прошепвам шумно.

Сякаш в отговор на това стомахът ми изкъркорва и ми напомня, че няма да е зле да се нахраня както трябва. Отивам до масичката за кафе, над която плува опция „Вечеря в стаята“. Чуквам по виртуалните думи и мигновено бивам обкръжена от виртуални блюда, реещи се из въздуха. Менюто сигурно включва стотици ястия: грамадни бургери с разтекло се разтопено сирене, чинии със спагети, щедро залети със сос и обсипани с кюфтенца от кайма, най-различни блюда със суши, димящи купи супа с фиде и гъст бульон, хрупкаво пържено пиле с ориз, пухкави хлебчета със свинско и пържени кнедли, гъсти яхнии от месо и зеленчуци… и още, и още.