Мари Лу - Warcross

— О, повярвайте — казвам и се оглеждам многозначително из самолета, — ни най-малко не възразявам.

При моите думи доволната усмивка на Кен става още по-широка.

— Все още не мога да ви съобщя много подробности за причината, поради която идвате тук. Това си е работа на Хидео. Той очаква с нетърпение да се запознае с вас.

При тези думи отвътре пак ме облива топлина.

— Но ме помоли да ви кажа някои неща, за да ви подготвя.

Както седя на фотьойла, автоматично се навеждам напред.

— Да?

— Щом пристигнете, сме подготвили екип, който ще ви заведе в хотела — той вдига ръце във въздуха. — Неколцина от новите ви фенове може да са се събрали на летището да ви посрещнат. Но не се безпокойте. Вашата безопасност е наш приоритет.

Примигвам. Бях видяла списъка със статиите, цъфнали тази сутрин, а пред апартамента ни се бяха насъбрали журналисти. Ама… и в Токио ли?!

— Благодаря — решавам да кажа.

Кен отново започва да барабани по масата. Чувам го.

— След като пристигнете, нощта е на ваше разположение, за да си починете. На следващата сутрин ще дойдете тук, в седалището на „Хенка Геймс“, и ще имате възможност да се срещнете с Хидео. Той ще ви каже всичко, което трябва да знаете за набора.

Последните думи на Кен ме карат да замръзна на място. Това е толкова безумна мисъл, че отначало не знам как да реагирам.

— Чакайте — казвам. — Я чакайте малко. Вие… „набора“ ли казахте?

— Наборът на тазгодишните участници в официалния турнир по Warcross — казва и ми намига, сякаш е чакал да схвана намека му. — Ами да, сигурно съм го казал. Честито!

Всяка година, месец преди начало на официалните игри, се провежда Военен набор — събитие, проследявано що-годе от всеки интересуващ се от Warcross. Точно тогава официалните отбори по Warcross избират играчите, които ще играят за техния тим в тазгодишните мачове.

Разбира се, всеки знае, че опитните играчи пак ще ги изберат. Играчи като Ашър и Джена например. Но в набора винаги се включват и шепа специално поканени играчи — аматьори, номинирани заради това, че са страшно добри в играта. По-нататък някои от получилите уайлдкард се издигат до редовни играчи.

Тази година с уайлдкард ще бъда аз .

Това е безумие. Добра съм на Warcross, но никога не съм имала нито времето, нито парите да натрупам достатъчно опит или нива, та да изляза в челото на световните класации. Всъщност ще съм единствената с уайлдкард в тазгодишния набор, която не присъства в международната ранглиста. И с криминално досие.

В самолета се опитвам да поспя. Но макар и луксозното голямо легло да е по-удобно от всеки матрак, на който някога съм спала, аз само се въртя в него. Най-накрая се отказвам и вадя телефона, пускам си модификацията на „Таралежчето Соник 2“ и започвам нова игра. Засвирва познатата дрънчаща музика на Емералд Хил Зоун. Докато тичам по пътека, която отдавна знам наизуст, усещам как нервите ми се успокояват и пулсът ми става малко по-ритмичен, как забравям за деня и започвам да се напрягам единствено за това кога трябва да атакувам със скок 16-битов робот.

„Имам за вас предложение за работа.“ Така каза Хидео — предложение, за което щял да ми разкаже повече лично. Не ми изглежда да го прави за всеки втори играч с уайлдкард в игрите.

Цифрите върху тавана над леглото ми съобщават, че часът е 4 след полунощ и сме посред Тихия океан. Може би никога повече няма да успея да заспя. Мислите ми кръжат във вихрушка. След няколко часа ще кацнем в Токио и после ще разговарям с Хидео. Може и да играя в официалните Warcross игри . Тази мисъл не спира да се върти из главата ми. Как въобще е възможно това? Снощи хакнах церемонията по откриването на Warcross турнирите в отчаян опит да спечеля бързо пари. Днес летя за Токио с частен самолет и това пътуване може да промени живота ми завинаги. Какво ли щеше да си помисли татко?

Татко . Най-сетне въздъхвам, а после влизам в профила си и изкарвам пред очите си превъртащо се меню, чиито думи са изписани в прозирно бяло. Посягам да чукна по една от реещите се във въздуха точки от менюто.

Светове на паметта

Когато я избирам, менюто изкарва скролиращ подсписък. Всяка негова точка, в която се взирам за повече от секунда, пуска предварителен преглед на съхранен от мен спомен. Има спомени как с Кийра празнуваме първата си вечер в наетата от нас малка гарсониера и как държа първия си чек след първия ми успешен лов на глави. После има и споделени любими спомени, добили вирусно разпространение след споделянето им от други, например мога да застана на мястото на Франки Дина, докато пее на първенството за Суперкупата или на момченце, накачулено от куп кученца — спомен, споделен над един милиард пъти.