Мари Лу - Warcross

При мисълта, че разговорът ми с Хидео Танака е бил номер, болка пронизва гърдите ми. Просто седя и я гледам втренчено. Това трябва да е. Няма начин да не е. Някой хакер някъде там е решил, че ще е смешно. Пробил е слабата защита на телефона ми, изимитирал е гласа на Хидео и ме е изиграл — в момента сигурно се залива от смях. Още по-зле, по лицето на Кийра зървам намек за надежда, сякаш тя се надява да е права и този внезапен късмет да не е истина. Макар и никога да не сме били близки, все пак усещам как потръпвам от думите ѝ.

Наемът ни е платен. Кой майтапчия ще си пилее така парите?

Откъсвам се от погледа ѝ.

— Е, ще видя докъде ще го докарам. Не е като да имам какво да губя.

Щом го казвам, Кийра се отпуска на дивана, доволна, че ме е стреснала.

Щом приключвам с последния багаж, притичвам до малката изложба от предмети до леглото ми. Коледното ми украшение. Картината на татко. Вземам и двете, като с картината внимавам изключително много. Тя е вихрушка от сини, зелени и златни ивици и като отстъпвам назад, върху платното някак си се появява образът как той ме държи за ръка и ме разхожда в топла вечер по обградена от дървета алея из Сентръл Парк. Гледам я още малко, после внимателно я пъхам в багажа си. Малко късмет няма да ми е излишен.

Час по-късно съм напълно готова. Мятам раницата на гръб и излизам от апартамента, но на входа поглеждам назад и очите ми се вглеждат в Кийра. Изведнъж ме обзема странното чувство, че се взирам в живот, към който няма да се върна. Че това е последният път, в който я виждам. И усещам как омеквам към нея, как мълчаливо ѝ пожелавам късмет. Ще живее в апартамент без наем до края на следващата година — може би това ще ѝ помогне отново да си стъпи на краката.

— Хей — казвам, не знам как да се сбогувам. — Сега от закусвалнята на ъгъла ще си търсят сервитьорка. Ако искаш.

— Да — усмихва се тя. — Благодаря.

— Късмет.

Кийра ме удостоява с едно последно тържествено кимване. Сякаш и тя знае, че може да не се видим повече.

— На теб също — отвръща.

После затварям вратата зад мен и не поглеждам повече назад.

В мига, в който бутвам входната врата на блока и тя се отваря, ме заслепява цял взрив от светкавици. Присвивам очи и инстинктивно затулвам лицето си с ръка. Надига се рев. „Госпожице Чен, госпожице Чен!“ За миг се чудя как, по дяволите, всички тези хора ме разпознават, а после се сещам, че с тази моя коса във всички цветове на дъгата им е пределно ясно, че съм същото онова момиче от публикуваните скрийншотове.

Грамадна фигура скача нагоре по стълбите, разблъсква журналистите и стига до мен.

— Позволете, мадам — казва мъжът приятелски, изпъва ръка пред мен и започва да ни пробива път надолу по стълбището. Когато един журналист тръгва да му се навира, той изръмжава и го избутва назад. Прилежно следвам новия си бодигард и пропускам покрай ушите си въпросите, които ме атакуват от всички страни.

Най-накрая си пробиваме път до една кола — най-красивата и лъскава кола с автопилот, която съм виждала. Бас държа, че такава виждат за пръв път на нашата улица. Вратата се отваря пред мен автоматично, изчаква да се набутам вътре и после ме затваря там. Внезапната тишина и откъсването от шумотевицата навън ми носи искрено облекчение. Всичко изглежда страшно луксозно и ми се струва, че го съсипвам само с присъствието си. Във въздуха се носи чистият мирис на нова кола. В калъп от лед са поставени бутилки шампанско. През предното стъкло виждам наложена върху улиците и сградите мрежа от виртуални маркери. Източна 40-а улица — гласи наниз от бели букви върху улицата, на която се намираме. Над всяка сграда изскачат шарени балончета с текст. Жилищен комплекс „Грийн хилс“. Лондр-о-Матик. Китайска храна. Тази кола разполага с напълно интегриран НевроЛинк.

Вътрешността на колата се осветява и се чува глас.

— Здравейте, госпожице Чен — произнася той.

Сепвам се.

— Здрасти — решавам да отговоря, не зная накъде да гледам.

— Някакви предпочитания за настроението в колата? — продължава гласът. — Нещо ведро може би?

Поглеждам тайфата журналисти, които не спират да крещят към затъмнените стъкла на автомобила.

— Ведро би било добре, господин… Кола.

— Фред — поправя ме колата.

— Фред — повтарям и се мъча да не се чувствам шантаво заради това, че разговарям с облегалката на кола. — Здрасти.

Всички прозорци внезапно се изменят и зашеметяващ пейзажен изглед изниква на мястото на журналистите навън — високи разлюлени от вятъра треви, бели канари, обграждащи хоризонта, прозрачен океан с бяла пяна и залез, багрещ облаците в оранжево и розово. Дори хаосът навън сега звучи някак далечен, заглушен от крясъците на чайките и рева на виртуалния океан.