Мари Лу - Warcross

— Това е номерът на седалището на „Хенка Геймс“ в Манхатън.

Усещам убождания по гръбнака и по ръцете. „Хенка Геймс“ току-що са ми изпратили над деветдесет съобщения. Двете с Кийра се гледаме още малко и оставяме суматохата отвън да изпълни тишината в стаята ни.

— Сигурно е адвокатът им — прошепвам. Усещам как кръвта се дръпва от лицето ми. — Кийра… Ще ме съдят.

— Вземи им се обади — отвръща Кийра. — Ако протакаш, само ще се разлютят още повече.

Сигурно е права. Колебая се още малко, след това най-сетне грабвам телефона си и започвам да набирам номера. Кийра скръства ръце и започва да крачи напред-назад из стаята.

— Сложи го на високоговорител — додава тя. Включвам го, после вдигам телефона между нас.

Очаквах да чуя някакъв общоприет автоматичен отговор: „Благодаря, че се обадихте в „Хенка Геймс“. За английски език натиснете 1“, типичния поздрав от корпоративен телефон. Ала вместо това телефонът иззвънява само веднъж и вдига някаква жена.

— Госпожица Емика Чен? — пита тя.

Толкова съм стресната от поздрава ѝ, отправен лично към мен, че дълго не намирам какво да кажа.

— Здравейте. Тук. Аз, искам да кажа. Искам да кажа, аз съм. — Трепвам. Защо се изненадвам изобщо? Очевидно знаят телефонния ми номер, съдейки по лавината от съобщения — сигурно веднага са ме прехвърлили на жива телефонистка в мига, в който телефонът ми ги е набрал.

— Отлично — казва жената. — Сега ще ви свържа с господин Танака. Изчакайте моля.

Кийра засмуква въздух и спира да крачи. Вторачва се в мен с широко отворени очи. И аз се взирам в нея и не обръщам внимание на нищо, освен на идващата от слушалката музика. Загубила съм си ума. Сигурно е станала грешка.

— Като че нещо ми се счу — прошепвам на Кийра. — Тя да не би току-що да каза…?

Когато музиката рязко секва, подскачаме и двете. От телефона се чува мъжки глас. Този глас бих разпознала навсякъде, чувала съм го в безброй документални филми и интервюта и той принадлежи на последния човек, с когото ми е хрумвало, че някога ще разговарям по телефона.

— Госпожице Чен? — изрича Хидео Танака.

Има британски акцент. „Завършил е британско международно училище — припомням си трескаво аз. — Учил е в Оксфорд.“ В гласа му, непринуден и изискан, се долавя властността на човек, управляващ огромна корпорация. Аз само стоя с телефона в ръка, втренчена в Кийра, сякаш виждам през нея.

Кийра завърта бясно ръце към мен и ми напомня, че е редно да отговоря.

— Ъъъ… — изграчвам аз срещу телефона. — Здрасти.

— За мен е удоволствие — казва Хидео и по гласа му личи, че се усмихва. Телефонът трепери в ръката ми. Кийра се смилява над мен и поема апарата. Очаквам следващите думи на Хидео да са свързани с моя хакерски инцидент, и затова веднага почвам да ломотя някакви извинения, все едно това би могло да помогне за казуса ми.

— Господин Танака, за вчера… Вижте, много, много съжалявам за станалото… то стана напълно случайно, кълна се… такова де, очилата ми са старички и много бъгави… — Потрепервам. — Такова де … Не че вашите неща са зле направени или нещо такова… Няма такова нещо!… Ъъъ, тоест…

Той ме прекъсва:

— Така. Заета ли сте в момента?

Дали съм заета в момента? Хидео Танака ме пита по телефона заета ли съм в момента ?

Очите на Кийра сякаш всеки момент ще изскочат от орбитите. Емика, недей да говориш като тъпачка. Кажи нещо готино.

— Ами… — отговарям. — Всъщност закъснявам за смяната ми като сервитьорка…

Кийра се плясва по челото. Протягам в паника ръце към нея.

— Извинявам се, че ви обърквам графика — казва Хидео, все едно отговорът ми е най-естественото нещо на света. — Но склонна ли сте днес да пропуснете работа и да дойдете в Токио?

В ушите ми започва да звънти.

— Какво? В Токио… в Япония?

— Да.

Свивам се и се радвам, че той не вижда как лицето ми почервенява от срам. Какво очаквах да каже — Токио в Ню Джърси?

— Ама… сега, веднага ли?

В гласа му се вмъква развеселена нотка.

— Да, сега, веднага.

— Аз… хъм… — Свят ми се завива. — С най-голямо удоволствие… но… мен тъкмо ме гонят утре от апартамента ни и затова…

— За дълговете ви вече са се погрижили.

Чак след малко проумявам думите му — достатъчно, за да продължа да плямпам, докато се усетя какво е казал. С Кийра се споглеждаме ошашавено.

— Извинете… какво? — измърморвам. — За тях… са се погрижили?

— Да.

Цифрите, които постоянно се въртят в главата ми. Наем, сметки, дълг. 1150 долара. 3450 долара. 6000 долара. За дълговете ви са се погрижили. Съвсем ей така изведнъж те се разпръсват и на мястото им в мислите ми нахлува единствено бял шум. Как е възможно това? Ако тозчас отида в апартамента на господин Алсол, дали той ще ме отпъди с ръка и ще ми каже да си ходя? Защо да го прави Хидео Танака? Внезапно ми се завърта главата и сякаш разумът се гласи да изхвърчи от тялото ми. Недей да припадаш.