Мари Лу - Warcross

— Таймаут ! — обявява той. — Грешка в системата!

Изведнъж екранът ми угасва. Изхвърлят ме от играта, и обратно в стартовата ми стая с виртуален изглед към Токио. Всички врати в стаята сега са изчезнали. Пауъръпът „Внезапна смърт“ все още сияе в инвентара ми.

Но щом посягам да го взема, изчезва. Изтрили са го от директорията ми.

Смъквам очилата си. После се отпускам на стола и се оглеждам трескаво из апартамента. Погледът ми се спира на Кийра, която седи срещу мен. И тя е свалила очилата си и се взира в мен със същия шокиран поглед, който видях на лицето на Джена.

— Ем… — прошепва Кийра. — Какво направи?

— Аз… — изпелтечвам, после млъквам. При проникването в профила на Джена нещо е изтрило анонимността ми. Бях разобличена. Забивам поглед в масата. Сърцето ми бумти в гърдите.

Кийра се навежда напред.

— Виждах те в играта — каза тя. — Ем… Ашър ти проговори . Той те виждаше, всички те виждаха. Видяха името ти, лицето ти, всичко. — Тя вдига смаяно ръце. — Нахакала си се в играта!

Тя няма абсолютно никаква представа в каква беля се вкарах току-що — мисли си, че всичко това е било най-неподправена грешка. Под надигащата се в мен паника се ширва океан от разкаяние. Не знам как постъпват от „Хенка Геймс“, когато изловят хакер, но със сигурност ще ме баннат в играта. Ще отида на съд за тая работа.

— Съжалявам — отвръщам замаяно. — Може би те… няма да раздухат случая.

Думите ми заглъхват. Кийра въздъхва тежко и продължително и се обляга назад на стола си. Известно време не проговаряме. След пълното ни потапяне в Warcross тишината в апартамента ми се струва съкрушителна.

— Умна глава си ти, Ем — казва най-сетне Кийра и погледът ѝ среща моя. — Но имам чувството, че страшно грешиш по този въпрос.

И сякаш по сигнал телефонът ми иззвънява.

При този звук и двете подскачаме. Когато поглеждам към телефона, на екрана му е изписано: Непознат номер.

— Няма ли да вдигнеш? — пита ме Кийра, сега и нейните очи са ококорени като моите. Аз само няколкократно поклащам глава срещу телефона. Не помръдвам от мястото си, докато след цяла вечност, както ми се струва, той най-сетне спира да звъни.

И незабавно зазвънява пак. Непознат номер .

Косъмчетата по тила ми настръхват. Изключвам звука на телефона, после го захвърлям на дивана, та да не ми се мярка пред очите. В тишината седя прегърбена на стола и се мъча да не срещам озадачения поглед на Кийра.

Сигурно се обаждат от полицията. Дали ще дойдат сега да ме арестуват, ако не вдигна? Дали „Хенка Геймс“ ще ме съди? Дали полицията ще обяви награда за моята глава, за да ме издирват другите ловци? Всъщност точно в момента може да разпращат предупредителни съобщения, и то из целия град. Ловците ще се мятат на мотоциклетите си или в таксита, нетърпеливи да ме заловят. Притискам треперещите си ръце здраво в скута си.

Мога да побягна. Трябва! Но щом тази невъзможна мисъл ми хрумва, незабавно смръщвам лице. Ако побягна, къде ще отида? Докъде е възможно да стигна само с тринайсет долара? И ако… не, когато ме хванат, това само ще утежни престъплението ми.

Кийра отива до дивана.

— Още звъни, Емс — смотолевя тя.

— Спри да го гледаш тогава! — сопвам ѝ се аз.

Тя ме поглежда намръщено, после вдига двете си ръце във въздуха.

— Добре де, карай да върви. Както искаш.

И без да каже и дума повече, тя ми обръща гръб и тръгва към своя матрак. Затварям очи, заравям глава в шепи и се облягам на масата. Тишината в стаята е съкрушителна и макар и да не чувам телефона си, аз го усещам , някак си разбирам, че все така звъни. Всеки миг ще се чуе първото думване по вратата.

За всяка заключена врата си има ключ . Но този път съм стигнала до края.

Не знам колко време седя така на масата, нито кога, докрай премаляла, започвам да клюмам. Не усещам, че съм заспала чак докато някъде сред мъглите на мрака един звук ме стряска.

Зън.

Зън.

Зън.

Замаяна, отварям едно око. Алармата ми ли се е задействала? През щорите на прозорците се лее слънце. За миг ме обзема възхита — колко са красиви ярките лъчи! Всъщност тъкмо тези ярки лъчи ми подсказват, че съм закъсняла за нещо. Стомахът ми сякаш хлътва. Заспала съм направо на масата.

Вдигам рязко глава. Цялото тяло ме боли, ръцете ми са се схванали и са изтръпнали, след като съм спала върху тях цяла нощ. Оглеждам се трескаво. Събитията от снощи нахлуват в паметта ми. Кийра си легна, а аз останах тук, на масата, скрила глава в шепите си, чудейки се как може да съм толкова тъпа — да се разкрия пред петстотин милиона души. Сигурно снощи съм сънувала кошмари, макар и да не си спомням нито един от тях. Капнала съм от умора, а сърцето ми тупти като бясно.