Мари Лу - Warcross

— Аз съм Джордж — представя се бодигардът, щом колата потегля. — Сигурно сте имали доста изтощителна сутрин.

— Ами да — отвръщам. — Значи… знаете защо отиваме на летището?

— Получих инструкции от господин Танака само да ви придружа благополучно до самолета.

Пак се взирам във виртуалния морски пейзаж, нижещ се край нас. Инструкции от Хидео. Може би в края на краищата това не е някакъв сложно изработен номер.

Половин час по-късно ведрите изгледи по стъклата избледняват и пред очите ми пак изниква реалността. Пристигнали сме на летището. Обаче вместо да влезем в обичайното кръгово движение, откъдето минават всички други коли, нашата свива в малка примкообразна отбивка, която ни отвежда към ширналата се зад летището писта. Тук колата ни вкарва в частен гараж, разположен до къса редица от самолети.

Изскачам от тъмната вътрешност на колата и примижавам срещу светлината. Различавам самолета с надпис „Хенка Геймс“ отстрани. Грамаден е — почти колкото пътнически лайнер, с елегантен дизайн със закривен надолу нос, отличаващ го от останалите самолети. Обшивката от двете му страни изглежда странно, почти полупрозрачна. Главната врата е отворена и стълба слиза към пистата, където е постлан луксозен червен килим. Това е самолетът, който самият Хидео ползва за пътуванията си.

Поглеждам си телефона за часа. В момента щях да разнасям чинии в местната закусвалня.

— Насам, госпожице Чен — казва ми Джордж и свежда леко глава. Понечвам да мина отзад, за да си взема раницата, но той ме спира. — При това пътуване няма да ви се налага да носите сама нищо — додава с усмивка. Стърча там неловко с празни ръце, а Джордж награбва багажа ми и ме повежда към самолета.

Изкачвам се по стълбите. Най-горе двама стюарди, облечени в безукорни униформи, ми се усмихват ослепително и се покланят.

— Господин Танака ви приветства с добре дошли на борда — заявява единият. Кимвам в отговор и не знам какво да кажа. Дали са държали Хидео в течение къде се намирам в момента? Дали знае, че точно сега се качвам в самолета му? Мислите ми се въртят около думите на стюарда, докато се обръщам да погледна вътрешността на самолета.

Сега разбирам защо отвън изглеждаше така странно прозирен. Вътрешната му обшивка се оказва стъклена и през нея виждам летището, пистата и небето. На втори поглед забелязвам, че в стъклото тънко е врязано логото на „Хенка Геймс“. Лъскави светлинни линии го обрамчват. Виждала съм единствено салони на самолети, натъпкани със седалки — но в дъното на този и по цялата му ширина се разполага кожен диван, от двете страни има вградени истински легла, има си и баня с душ и два меки фотьойла в предната част. Чаша шампанско и блюдо с пресни плодове са поставени на масата, която разделя фотьойлите. За миг се вцепенявам и изведнъж ме обхваща смут от цялото това разточителство.

Джордж прибира раницата ми в един заден шкаф в самолета. После докосва шапката си и ми се усмихва.

— Чудесно пътуване ви желая — казва той. — Приятен полет. — И преди да успея да го попитам защо ми казва това, той се обръща и тръгва надолу по стълбата към колата си.

Щом стюардите херметизират вратата, единият ме приканва да се чувствам като у дома си. Отивам до единия фотьойл, отпускам се предпазливо върху меката кожа и оглеждам подлакътниците. Дали тази стъклена обшивка се изменя като прозорците на колата, с която пътувах току-що? Понечвам да попитам приближаващия се стюард, но думите ми секват, когато той ми подава чифт очила. Мигновено ги разпознавам — сегашното поколение очила за Warcross, което се продава по магазините, много по-мощни от старите очила под наем, които ползвах досега.

— За ваше развлечение — казва ми стюардът и ми се усмихва. — И за пълноценно изживяване по време на полета.

— Благодаря. — Въртя очилата в ръце и се възхищавам на чистото злато на рамката. Пръстите ми се спират над елегантното лого: Александър Маккуин за „Хенка Геймс“ . Това е моделът на очилата от луксозната лимитирана серия. Татко щеше да хлъцне от възхита.

Тъкмо се готвя да ги сложа, когато самолетът потегля напред. Погледът ми се отмества към стъклената обшивка отстрани и отгоре. Виждам през нея пистата, виждам дори и колесника отпред. Ако се взра достатъчно упорито, сякаш всички седалки просто се носят над земята и нищо не ни отделя от въздуха навън. Земята се носи край нас все по-бързо. Инстинктивно се вкопчвам в седалката. Над мен се простира ясно синьо небе. Мозъкът ми подсказва, че ще ни катапултират към сигурна смърт.