Мари Лу - Warcross

Най-сетне влизам в най-ценния си подсписък — моите най-стари спомени, съхранявани в отделна категория „Любими“. Винаги накрая влизам тук. Това са спомените за баща ми. Превъртам ги, докато се спирам на един от тях. Това е десетият ми рожден ден и татковите ръце са ми затулили очите. През очилата ми се струва, че изживявам отново всеки миг. Усещам същото онова очакване, което усещах и тогава, и същия изблик на радост, когато татковите ръце се разтварят и разкриват картина, на която ни е нарисувал как вървим на фона на свят от пъстри мазки, изобразяващи Сентръл Парк по здрач. Аз подскачам нагоре-надолу, завъртам картината във въздуха и се покатервам на един стол, за да я вдигна по-нависоко. Баща ми ми се усмихва, а после протяга ръце да ми помогне да скокна на пода. Усещам как несъзнателно посягам надолу и повтарям същите жестове като в спомена ми. Споменът се извърта докрай и преминава автоматично към следващия запис на спомен. Татко, с късо черно двуредно палто и яркочервен шал, ме води по коридорите на Музея за модерно изкуство. Татко ме учи да рисувам. С татко берем божури в цветната градина, докато навън се лее дъжд. Татко крещи заедно с мен „Честита Нова година!“ върху покрив с изглед към Таймс Скуеър.

Спомените се въртят ли въртят, докато вече не мога да кажа дали се извъртат повторно, и постепенно се унасям в сън, обкръжена от призраци.

Насън пак съм ученичка в гимназията и преживявам отново събитията, заради които се сдобих с криминално досие.

Ани Партридж беше мило, непохватно, срамежливо момиче от моята гимназия, затворено хлапе, което обядваше в ъгъла на малката училищна библиотека. Понякога я засичах там. Не бяхме точно приятелки, но си бяхме дружки — бяхме си бъбрили два-три пъти за общата ни любов към „Хари Потър“, Warcross, League of Legends и компютрите. Друг път я бях виждала да вдига книги от пода, след като някой ѝ ги е избил от ръцете, или я заварвах приклещена до шкафчетата, където тайфа хлапета ѝ лепяха дъвка по косата, или да излиза с препъване от женската тоалетна със спукани очила.

Но един ден някакво момче, което работеше по групов проект с Ани, успяло да я щракне под душа в уединението на собствения ѝ дом. На другата сутрин голата снимка на Ани бе разпратена до всички ученици в училище, споделена из всички училищни форуми за домашна работа и качена онлайн. И се почнаха гаврите. Разпечатки на снимката, всичките изподраскани с жестоки рисунки. Смъртни заплахи.

Ани напусна училище седмица по-късно.

В деня, в който тя напусна, аз се сдобих с айпи адресите на всички ученици (и няколко учители), споделили снимката. Училищните административни системи ли? Да проникнеш в тях, си беше майтап работа, все едно да проникнеш в персонален компютър с парола parola . Оттам хакнах телефоните им, всичките до един. Свалих цялото им лично инфо — сведения за кредитните карти на родителите им, номерата на социалните им осигуровки, телефонни номера, пароли, всички изпълнени с омраза имейли и съобщения, пратени от тях анонимно на Ани… И то е ясно, всичките им лични снимки. Положих изключителни старания да се сдобия с информацията на момчето, направило първоначалната снимка. А после качих всичко това онлайн под заглавие „Тролове в тъмницата“.

Представете си каква олелия се вдигна на другия ден. Разплакани ученици, бесни родители, събрание на цялото училище, писания в местните вестници. После и полицията. И след това — изключването ми. А сетне — аз на съд.

Неоторизиран достъп до компютърни системи. Умишлено публикуване на данни с деликатно съдържание. Безразсъдно поведение. Четири месеца поправителен дом за непълнолетни. Двегодишна забрана да докосвам компютър. Неизличим червен печат в досието ми — възрастта ми кучета я яли — поради естеството на престъплението.

Може би съм сгрешила, може би някой ден ще се огледам назад и ще съжаля, задето избухнах така и сама превърнах живота си в ад. Ала понякога хората те поглеждат, виждат физиономия на слабак и си мислят, че няма да отвърнеш на удара, че само ще сведеш очи и ще се скриеш. И понякога, за да се защитиш, за да може всичко това да се махне, правиш точно така.

Но друг път се оказваш в най-точната позиция, със съвсем точното оръжие в ръце, за да нанесеш ответния удар вместо някой друг. И аз го нанесох. Бърз, мощен и яростен удар. И го нанесох точно на езика, на който си шушукат електрическите вериги и жиците, на езика, който може да поваля хората на колене.