Мари Лу - Warcross

И въпреки всичко, което последва, пак бих постъпила така.

Когато най-сетне кацаме, съм капнала от изтощение. Придърпвам омачканата си фланелка, после награбвам раницата с малкото ми багаж и тръгвам след стюарда надолу по стълбата. Погледът ми е привлечен от японския текст, отпечатан над входа към летищните терминали. Нищо не разбирам от него — но няма и нужда, защото във виртуалното ми полезрение английският превод е надвиснал точно над японските символи. „Добре дошли в Токио!“ — пише там. „Получаване на багаж“. „Международни полети с прекачване“.

Най-долу на стълбата ме чака мъж в черен костюм. За разлика от Ню Йорк, тук виждам името над главата му — надписът ми съобщава, че то е Джиро Ямада. Той ми се усмихва през тъмните си очила, покланя ми се, а после поглежда зад мен, все едно очаква да имам и още куфари. Не вижда никакви куфари, затова поема раницата ми, а после ме приветства.

Зяпвам от почуда. Джиро ми говори на японски, ала виждам как полубял текст се появява точно под лицето му — английски субтитри с превод на казаното от него.

„Добре дошли, госпожице Чен — гласи текстът. — Вие сте предварително освободена от митническа проверка. Елате.“

Докато го следвам към чакащата ни кола, хвърлям едно око на пистата. Тук не ме причакват никакви журналисти. Щом забелязвам това, се поотпускам. Качвам се в колата — съвсем същата като онази, която ме откара на летището в Ню Йорк, и тя ме изкарва до изхода. Досущ като преди тя пуска спокойна гледка (този път на хладна притихнала гора) върху страничните стъкла.

Ето къде е навалицата. Докато приближаваме към изхода, край будката за таксуване тумба хора се юрва напред, заслепяват ни светкавици. Виждам ги само през предното стъкло. Но дори и така усещам как се свивам и потъвам в седалката.

Джиро сваля стъклото си съвсем мъничко и изкрещява на журналистите да дадат път. Когато те най-сетне отстъпват, колата се втурва напред и гумите изскърцват, щом завиваме по отбивката за магистралата.

— Може ли да махнем пейзажа от прозорците? — питам Джиро. — Никога досега не съм виждала Токио.

Вместо Джиро ми отвръща колата:

— Разбира се, госпожице Чен.

„Разбира се, госпожице Чен“. Надали някога ще свикна с това. Горският пейзаж избледнява и оставя стъклата прозрачни. Взирам се със страхопочитание в града, който наближаваме.

Виждала съм Токио по телевизията, онлайн и в нивото на Warcross „Токийска нощ“. Фантазирала съм си как идвам тук, виждала съм го насън.

Но сега наистина съм тук. И е дори по-хубаво!

Небостъргачи, чиито върхове се губят сред вечерните облаци. Магистрали на етажи, една над друга, облени от червените и златистите светлини на коли. Високоскоростни релси в небето, които рязко хлътват под земята. Реклами, излъчвани по екрани, високи осемдесет етажа. Калейдоскоп от цветове и звуци накъдето и да погледна. Отначало не знам какво да зяпам по-напред. Щом наближаваме сърцето на Токио, улиците се оживяват и морето от хора така задръства тротоарите, че в сравнение с него Таймс Скуеър изглежда празен. Усещам как ченето ми е увиснало чак когато Джиро ме поглежда през рамо и се подсмива.

— Много често виждам това изражение — казва той (или по-скоро английските субтитри ми превеждат, че казва). Преглъщам, засрамена, че ме е изловил как зяпам, и затварям уста. — А сега пробвайте и с очилата.

Слагам очилата, чуквам ги отстрани, за да ги наглася на режим „Прозрачност“, и… ахвам.

За разлика от Ню Йорк и останалата Америка, Токио изглежда напълно приспособен към виртуалната реалност. Имена на сгради сияят в неонови цветове над всеки небостъргач, а по цели стени вървят ярки анимирани реклами. Пред магазините за дрехи стоят виртуални манекени и всеки от тях се върти и показва най-разнообразни тоалети. Разпознавам един от виртуалните модели като герой от последната игра Final Fantasy , момиче с яркосиня коса, което сега ме поздравява по име и ми показва чантата си „Луи Вюитон“. Бутон „Купете сега“ се носи над нея и само чака да бъде натиснат.

Небето е изпълнено с виртуални летящи кораби и пъстроцветни кълба — някои излъчват новини, други — реклами, а трети явно си стоят там само за красота. Докато пътуваме, виждам как блед полупрозрачен текст в единия ъгъл на полезрението ми съобщава на колко километра се намираме от центъра на Токио, както и температурата в момента и прогнозата за времето.

Улиците преливат от млади хора в щуро облекло — грамадански дантелени поли, натруфени чадъри, кубинки с трийсетсантиметрови подметки, километрични мигли. Над главите на някои е изписано нивото им в Warcross заедно със сърца, звезди и трофеи. Покрай други подтичват виртуалните им домашни любимци — ярколилави кучета или бляскави сребърни тигри. Други пък са накичени с всевъзможни атрибути за аватари — виртуални лисичи уши или еленови рога по главите, ангелски крила на гърба.