Мари Лу - Warcross

Чак свят ми се завива и най-накрая се спирам на пържено пиле с кнедли. И когато поръчката ми пристига, всичко е даже още по-вкусно, отколкото изглежда. Не помня кога за последно съм яла такова разкошно ястие — не помня дори и кога за последно съм яла нещо непакетирано.

Когато вече не мога да погълна и хапка повече, се замъквам до леглото и се пльосвам върху него с доволна въздишка. Леглото е чак неприлично удобно и достатъчно стабилно — потъвам бавно в него, докато добивам усещането, че лежа върху облак. Матрака в мъничката ни гарсониера си го прибрах безплатно от тротоара — разбрицан стар пружинен матрак, който скърцаше адски всеки път, щом шавнех върху него. А сега ей ме на, отседнала съм в пентхаус апартамент, резервиран за мен от самия Хидео Танака. Вдигам кичур коса срещу идващото отвън неоново сияние. Косите ми са лилави, сини, златни и зелени и това като че идеално пасва на тукашната обстановка.

Утре сутринта в десет часа. Внезапно се сещам, че дори нямам подходящи дрехи — нито костюми за интервюта, нито подходящи панталони или блузи. Утре ще вляза в „Хенка Геймс“ с вида на хлапе, буквално подбрано от улиците на Бронкс. Така ще се срещна с най-прочутия младеж на света.

Ами ако Хидео осъзнае, че е направил огромна грешка?

Чифт скъсани дънки, от които коленете ми буквално стърчат. Любимата ми стара фланелка с винтидж принт на SEGA [4] Mеждународна компания, разработвала и произвеждала видеоигри и оборудване от 1983 до 2001 г. Съществува и до днес, но с променен фокус. — Бел. ред. . Същият одрипавял чифт кецове, който нося всеки ден. Червена карирана памучна риза, избеляла от многото пране.

Татко би изпаднал в ужас.

Въпреки удобното легло цяла нощ се въртях. Събудих се призори със замъглен поглед, неориентирана, а главата ми се пръскаше от мисли. Сега имам торбички под очите, а кожата ми е виждала и по-добри времена. Изгладих си клетата карирана риза доколкото можах, два пъти , но яката пак си изглежда омачкана и протрита. Запрятам старателно ръкави чак до лактите, после си изпъвам ризата доколкото успявам. В огледалото се мъча да се престоря, че е елегантен блейзър. Единственото, което си харесвам тази сутрин, е косата, която като че е решила да ми съдейства. Стои гъста и права, а цветната дъга в нея блести на утринните лъчи. Но нямам никакви гримове да замажа тъмните кръгове под очите — а с цифром и словом тринайсет долара на мое име в момента няма да тръгна да ги прахосвам за крем за лице и коректор. И фланелката, и ризата ми изглеждат безнадеждно стари и избелели в сравнение с всичко ярко и ново в този пентхаус апартамент. Подметката на левия ми кец забележимо е тръгнала да се отлепя. Дупките по джинсите ми изглеждат още по-големи, отколкото ги помня. Студиата за игри не са известни точно със строгия си дрескод, но дори и в тях сигурно съществува някакъв етикет за срещите с големите шефове.

За среща с най -големия шеф в цялата индустрия.

Телефонът звъни. Явно сред всичките нови технологии на Токио все още присъства и някаква стара техника.

— Добро утро, госпожице Чен — изрича Сакура Моримото, щом вдигам слушалката. По телефона, при липсата на виртуални наслагвания, тя минава на английски. — Колата ви очаква отвън, когато сте готова.

— Готова съм — отговарям и сама не си вярвам какво съм казала.

— До скоро — отвръща тя и затваря.

Джиро ме чака отвън със същата кола от снощи. Донякъде очаквам той да пусне някоя забележка за дрехите ми или поне да вдигне вежда. Обаче щом се приближавам, той ме поздравява сърдечно, а после ми помага да се кача. Потегляме и от вътрешната страна на прозорците се включва пейзаж със слънчогледи и изгрев. Облеклото на Джиро е безупречно елегантно — идеален черен костюм и лъхаща на свежест бяла риза, явно от някаква скъпарска марка. Щом бодигардовете на Хидео изглеждат така, то как ли трябва да съм облечена аз ? Постоянно си подръпвам ръкавите и се опитвам магически да преобразя дрехите си в нещо хубаво, като постоянно ги изпъвам.

Представям си каква физиономия щеше да направи татко, ако ме видеше сега. Щеше да хлъцне и да потръпне. „Не, не и не!“ — щеше да заяви, да ме сграбчи за ръка и незабавно да ме помъкне към най-близкия бутик, а пък дългът по кредитната карта да върви по дяволите.

Тази мисъл ме накарва да придърпам още по-силно ръкавите си. Прогонвам спомена.

Колата най-сетне спира пред бял портал. Вслушвам се любопитно, докато бодигардът казва нещо на портиер автомат, както се вижда. С ъгълчето на окото си забелязвам ситно лого отстрани на портала. „Хенка Геймс“ . После колата потегля, влизаме вътре и паркираме на място, близо до тротоара. Джиро заобикаля и ми отваря да сляза.