Саймон Морден - Теории за полета

— Може… — рече тя и в следващия миг вече плачеше и се ненавиждаше заради слабостта си, което я караше да плаче още по-силно. — Ох.

Петрович се пресегна и успя да прегърне широките й рамене. Тя се облегна на него и притисна бузата си към главата му. Известно време той усещаше треперенето и хълцането й, които постепенно утихнаха.

Най-накрая Маделин каза:

— Днес видях майка си.

Петрович примигна.

— Майка ти?

— Тя беше. Дори изглеждаше трезвена.

— Къде я видя?

— В Госпъл Оук. На север оттам беше обявена Външна зона и сега линията на метрото е фронт. Трябваше да го удържим.

— Успяхте ли?

— Да.

— Добре.

— Тя ме простреля.

— Чёрт! Това не е трябвало да се случва.

— Точно до станцията има училище. Група Външни пресякоха линията и влязоха в сградата. Тръгнахме след тях. Започнаха да ни обстрелват от близко разстояние. Някои от нас се хвърлиха през вратите, други се прикрихме зад мебелите. Но това е начално училище и чиновете, направени за петгодишни деца, не осигуряват кой знае какво прикритие.

— И един от Външните се оказа майка ти. — Петрович се намръщи. — Как е възможно това? Аз си мислех, че е във Вътрешната зона.

— Беше, все още е. — Маделин поклати глава. — Може би пътьом набират доброволци. Знам ли. После се срещнахме лице в лице по-нататък в коридора. За пръв път от пет години. Мислех си, че е пукнала от пиене, а тя стоеше пред мен, преливаща от самоувереност, насочила пистолет срещу мен. Аз пуснах оръжието си на земята. Пуснах го и извиках: „Не стреляй!“.

— А тя те е простреляла.

— Първият куршум ме прати по гръб на земята. Опитах се да се изправя, да махна визьора си, за да може да ме разпознае. Но тя се приближи до мен и ме простреля още два пъти. Сигурно щеше да пусне четвъртия куршум в главата ми, но тогава се появиха останалите от отряда ми и тя избяга.

— Пиздец.

Тя въздъхна.

— Все още не съм ти разказала най-интересното. Не спирах да викам: „Мамо, това съм аз, Мади“ — и тя сигурно ме е чула, докато стоеше наведена над мен с насочен към главата ми пистолет, но въпреки това натисна спусъка. Така че, да, пиздец е много точно казано.

Петрович я притисна към себе си. Известно време двамата просто седяха безмълвно.

— Има едно стихотворение — каза той. — За родителите ти, как те…

— Знам го.

— Значи е вярно. Наистина са такива. — Петрович протегна напред ръката си и огледа халката на пръста си. — Може би постъпихме добре, като не я поканихме на сватбата.

Тя изсумтя.

— Ти си един много лош човек.

— Най-лошият. Хайде, бабочка, да се връщаме в слънчевия Клапам.

Маделин се освободи от ръцете му и взе мократа си бронежилетка. Петрович хвана шлема й за каишката и го вдигна, залюлявайки го. Маделин усети как той я гледа.

— Ще се оправя — рече тя. — Просто… нали се сещаш.

— Да. — Той отвори вратата с крак и я задържа за Маделин, която мина през нея, превивайки се. — Това трябва аз да го нося.

— Носенето е лесна работа, стига изобщо да ставаше за носене. Ще я оставя до входната врата. ИВМ ще си я приберат, ако решат, че може да се използва, или просто ще я изхвърлят на боклука.

Двамата завиха зад ъгъла и тръгнаха по дългия коридор, водещ към регистратурата.

— Познаваш ли един тип на име Андерссън? — попита Петрович, докато минаваха покрай нащърбената врата.

— Ян Андерссън? Наскоро го прехвърлиха при нас. Висок, норвежец.

— Да, същият. Бива ли го?

— Дойде в болницата заедно с мен. Спънал се в нещо и си наранил коляното. Биха му някаква инжекция и го пратиха да си ходи. — Маделин го погледна въпросително. — Но ти не ме питаше точно за това, нали?

— Не. Нахвърли ми се точно тук, на това място.

— Какво? В болницата?

— Курсовете по самозащита си оправдаха парите. — Той сви рамене, но тя се спря, принуждавайки го също да спре.

— Сам? Какво си направил?

— Очевидно просто съм си седял на задника зад бюрото, докато жена ми е отишла да се бие с варварите. Това явно го обижда. И затова се опита да ме блъсне в стената.

Тя не знаеше как да реагира и какво да отговори на това, затова Петрович подхвана нишката на разговора.

— Досега не си споменавала името му, затова просто ми стана чудно какво толкова го интересува разпределението на домашните ни задължения.

— Той… какво? — Двете думи бяха произнесени раздразнено и с пауза между тях.

— И аз така реших. Да го оставя ти да се разправяш с него?

— Как… се… осмелява…

— Мади, много хора ще решат, че след като вече не си монахиня, могат да се намърдат в леглото ти.