Саймон Морден - Теории за полета

— Но аз… съм омъжена!

— Сигурно ще стигнат до извода, че аз не съм кой знае каква конкуренция. — Петрович отново сви рамене. — Ще се наложи да свикваш с вниманието им. И на мен ще ми се наложи да свиквам с него. Ще се справим.

Лицето й, доскоро пребледняло от болка и умора, сега пламтеше от гняв.

— Как може да си толкова спокоен? Как можеш да се отнасяш с такова равнодушие към това?

— Защото за четирите месеца, откакто сме женени, ти не си погрозняла. Знам, че страдаш от комплекси за външния си вид, но когато вървиш по улицата, сума ти глави се обръщат след теб — и то не защото хората те мислят за изрод. Знам, че когато ме видят до теб, те си казват „какво, на хуй , прави пидорас като този с жена като нея?“. И… — Той извърна поглед встрани. — Всяка сутрин, когато се събудя, самият аз се чудя същото нещо.

Напрегнатите рамене на Маделин бавно се отпуснаха.

— Сам… — започна тя, но нещо отвлече вниманието й. Петрович се огледа и забеляза техничката от одеве.

— Какво? — попита я той.

— Мога ли… — изрече тя колебливо, местейки погледа си от него към Маделин и обратно. — Мога ли да получа автограф? — Тя протегна ръцете си, които досега бе държала зад гърба. В едната държеше химикал, а в другата — тетрадка със спирала.

Петрович погледна с досада към тавана.

— Много подходящ момент избра! — каза той, но бързо омекна, взе химикалката и със замах написа името си напреки на страницата. Добави нулевия потенциал на Шрьодингер и усмихнато личице. Техничката едва не му се поклони, преди да хукне обратно по коридора, притиснала тетрадката към гърдите си така, сякаш е безценна награда.

— Сам?

Той вдигна шлема й пред гърдите си и притисна пръстите към студената му керамична повърхност.

— Нищо важно.

— Кое не е важно?

Той пое отново към изхода, принуждавайки я да тръгне подире му. Тя пак повтори въпроса си.

— Не исках да го споменавам все още. Нали се сещаш — да бе, голяма работа, че отдавна изгубената ти майка се е опитала да те убие? Не ми пука колко си разстроена, защото днес изработих гравитацията. — Той отново си намести очилата и сви устни. — Не съм такъв човек. Вече не съм.

По телевизора във фоайето продължаваха да текат новините. Събитието вече беше достигнало до Флорида и Париж и навсякъде предаването беше почти едно и също. В едната половина на екрана се въртеше заснетото от телефона. В другата половина някакъв учен, когото Петрович познаваше бегло, говореше въодушевено за това как бъдещето се е променило необратимо.

Маделин се появи след него и едва не се препъна, когато видя как съпругът й показва пред целия свят какво е мнението му за Станфордския университет.

— Това си ти.

Той се върна при нея, хвана я за ръката и я изведе навън.

— Всеки ден ме виждаш.

Тя се опита да се върне обратно във фоайето.

— Даваха те по новините.

— Да. И след дванайсет часа всички вече ще са ме забравили.

— Но тогава не трябва ли да бъдеш, знам ли, някъде другаде? — Тя погледна през рамо към бързосменящите се кадри. — Успял си. Получило се е.

— Ти ми се обади. Аз дойдох. — Петрович стисна зъби и се насили да се успокои. — Мисля, че се бяхме договорили. С каквото и да се занимаваме, ако някой от нас има нужда от другия, той зарязва всичко и пристига. Без въпроси, без „малко съм зает в момента“. Така си обещахме. Или не съм го разбрал правилно? Ще ми се да знам отсега, вместо да го открия по-късно.

Маделин пусна бронежилетката на земята, прегърна го, притисна го към гърдите си и го държа така дълго време, макар че сигурно я болеше.

— Благодаря ти — каза тя.

Петрович чуваше биенето на сърцето й, силно и ритмично.

— Няма проблем — промърмори той.

Тя спеше в леглото, а Петрович седеше пред екрана, нахлузил сензорна ръкавица, с която да мести образите върху него. Гребенът на новинарската вълна беше достигнал Източна Азия, където китайските технократи в техните стъклени кули и живеещите в юрти монголски пастири на якове закусваха на фона на триумфалния му вик.

Отново усети вибрирането на телефона върху бедрото си — и този път нямаше как да е Мади. Той го извади от джоба си и отегчено натисна бутона.

— Вече никой ли не пише имейли?

— Поздравления, Петрович. — Последва кратка пауза. — Мисля, че чувам как пукат тапите на шампанското.

— Ако си мислиш, че можеш да ме използваш да те вмъкна на партито, значи изобщо не ме познаваш.

Хари Чейн се прокашля шумно.