Саймон Морден - Теории за полета

Една ръка се протегна и бутна Петрович назад. От гърлото на мъжа с руса щръкнала коса се разнесе ръмжене.

Петрович нямаше време за подобни глупости.

— Мудак — каза той и се опита да мине встрани. Последва ново блъсване към стената на коридора, този път по-силно. Гърбът на Петрович се удари в касата на една врата, а допряната в гърдите му длан се опита да го залепи за нея.

— Какъв ти е проблемът? — Петрович побутна с пръст очилата си нагоре и погледна войника в очите. Мъжът имаше ефрейторски нашивки, а на прикрепената към джоба му табелка пишеше „Андерссън“ с две „с“.

— Вие — отвърна Андерссън, — шибани цивилни. Ние проливаме кръвта си…

— И аз съм дал моя дял.

— … проливаме я всеки ден, за да ви предпазим от Външните. — Той се наведе напред и изкрещя в лицето на Петрович, пръскайки слюнка на всички страни. — Не го заслужавате. Никой от вас. Особено някой страхливец, който очаква от жена си да излезе на улицата и да се бие, докато той си седи на задника.

Бронежилетката на Андерссън се плъзна от рамото му. Петрович се възползва от моментното му разсейване, вдигна рязко коляно, извърна се леко встрани и сграбчи колана на ефрейтора. Усука го на клуп, дръпна силно и блъсна наведената глава на Андерссън във вратата.

— Искам да си изясним нещо. — Петрович дори не се беше задъхал, а Андерссън лежеше на пода, свит на кълбо, и хълцаше. — Няма да подам оплакване заради това, нито днес, нито който и да е друг път. На всеки му е позволено от време на време да прави глупави грешки и очевидно този път беше твоят ред. Но ако отново ме пипнеш с пръст, ще ти го откъсна и ще ти го навра толкова дълбоко в жопу , че ще се наложи да глътнеш и една ножица, за да можеш да си подрязваш нокътя. Ясен ли съм?

Лежащият на пода мъж преглътна на сухо.

— Не я заслужаваш.

— Всяка сутрин й го казвам, но като че ли на нея й харесва да се навъртам наоколо. — Петрович изсумтя. — Ако ти подам ръка да се изправиш, ще я приемеш ли?

— Върви по дяволите.

— Тогава си лежи там и брой свои яйца . — Петрович отупа шинела си и се отдалечи. Видя, че две медицински сестри със зелени униформи и една техничка го гледат. Когато минаваше покрай тях, леко наведе глава настрани. — Хареса ли ви шоуто?

Техничката реагира с леко закъснение.

— Хей, ти не си ли онзи, който…?

— Който какво?

— По новините. Преди малко. Летящото нещо.

— Да. Вижте какво — рече Петрович, — може ли някой от вас да ме упъти към отделението за леки наранявания?

— Завий надясно накрая на коридора — отвърна техничката. — Но ти си много…

— Много умен ли? Знам. — Петрович понечи да тръгне.

— Известен. Исках да кажа известен.

— О, надявам се, че не. — Той махна пренебрежително с ръка и най-после забеляза табелата, която му подсказа накъде да върви.

Озова се пред двукрила врата с малки прозорчета и надникна през тях. Видя я да седи в чакалнята — беше отпуснала ръце в скута си и бавно прехвърляше зърната на броеницата си. Очите й бяха затворени, а устните й помръдваха едва-едва. До нея лежеше прилежно сгънатата й бронежилетка, върху която бе оставила шлема си. На пода беше започнала да се образува зеленикава локва от разтеклия се защитен гел.

По бръснатото й чело и слепоочия беше започнала да израства коса. Маделин все се заканваше да си отреже плитката, която се спускаше от тила й чак до кръста, но веднъж той подхвърли, че много му харесва, и поне на този етап тя бе решила да я пощади.

Петрович бутна едното крило на вратата, вмъкна се вътре и седна на пластмасовия стол до нейния. Бойната й риза беше разкопчана. Когато се наведе напред, той забеляза пурпурния оток, който се разпростираше над деколтето на потника й.

— Здрасти, Сам — каза тя, без да отваря очи.

— Здрасти — отвърна той. — Добре ли си?

— Частична фрактура на седмото ребро отляво. Можеше да е и по-зле. — Зърната на броеницата продължиха да потракват.

Петрович кимна.

— Светът страда от недостиг на перфектни гърди. Щеше да е жалко да повредиш своите.

— Не ме карай да се смея, Сам. Боли ме.

— Но ти наистина имаш пер…

— Сам. — Тя отвори едното си око, усмихна му се тъжно и събра броеницата в шепата си. — Можем ли да си вървим у дома?

— Да. Мади, какво още?

Какво какво още?

Той облегна лакти на коленете си.

— И преди са те прострелвали. Никога не си ме викала.

Тя се опита да си поеме дълбоко дъх и потрепна от болката. Ръцете й трепереха и Петрович хвана дланите й.

— Може да почака — рече той. — Когато си готова.