Саймон Морден - Теории за полета

Градът се разпадаше и Петрович с отвращение си мислеше, че нещо, заради което беше проливал кръвта си, сега губеше смисъла си. Отвращаваше се, но въпреки това беше решил да остане.

Отправи се на юг към Челси, където се наложи да премине през импровизиран контролно-пропускателен пункт, издигнат набързо насред пътя. Макар пунктът да представляваше просто няколко високи до гърдите бариери, бял ван с щампа ИВМ 1 1 Извънредна власт на Метрозоната. — Б.пр. (Извънредна власт на Метрозоната) от едната страна и двама полицаи охранители с ленти на Властта, Петрович се отнесе към него напълно сериозно заради оръжията на полицаите. Когато се приближи към екрана, излъчваше спокойствие и хладнокръвие. Полицаите стояха нащрек, дебнейки да не би някой да се опита да избегне скенера, като се промуши през насрещния поток от хора, отправили се на север.

Дойде и редът на Петрович. Той мина спокойно през арката и продължи да крачи напред. Не носеше в себе си никакви контрабандни вещи, никакви оръжия — беше чист. Нямаше нищо, за което да се закачи компютърът, операторът му също нямаше да забележи нищо необичайно.

Ръката на Петрович се плъзна по врата му, скрит под нетипичната за него дълга коса. Пръстите му докоснаха хирургическия метал.

Околните сгради също носеха своите белези. С приближаването на реката те ставаха все по-отчетливи, усещаше се и пренаселеността; някои хора бяха принудени да живеят в долни етажи, сред все още влажните и заразени бог знае с какво стени, подове и тавани.

Петрович се приближи до кафявата, ленива Темза, която мокро проблясваше. Самотна баржа, някога закотвена край брега, сега лежеше тъжна и грохнала в калта на някогашната крайбрежна горичка. От другата страна на Албърт Бридж почти се виждаше домът му.

Крайбрежната улица беше изстъргана с булдозер и измита с маркучи. Бялата маркировка насред пътя отново се виждаше, а край къщите, обвити в строителни скелета, беше сглобена временна автобусна спирка. Едва ли имаше нужда от виртуалната стрелка над покрива й, но Петрович със задоволство установи, че му се налага да почака само пет минути.

Имаше опашка. Както винаги. Той се възползва от възможността да разгледа просеката, която прорязваше лондонския хоризонт, преминаваше през сърцето на Бромптън и продължаваше до крайбрежието на Челси. Редицата от сгради продължаваше покрай бреговата линия и постепенно се изгубваше от погледа.

Петрович беше един от малцината, които знаеха, че това е маршрутът на линията Шинджуку, ниво две, завършваща при кулата Ошикора. Почти всички останали смятаха, че е просто случайна рана, породена от хаоса — както всичко друго, появило се в онази нощ.

Автобусът, чиито прозорци бяха покрити с тънък пласт мръсотия и защитени с метални решетки, се устреми към спирката. Спря до тротоара и вратите му се сгънаха навътре. Вътре имаше места само за правостоящи — нямаше никакви седалки, с изключение на шофьорската; всичко беше изтръгнато и изхвърлено. Пътниците се вкопчваха в дръжките, във висящите от тавана ремъци или един в друг. Всички в отделението за добитък — това беше егалитарният транспорт на двайсет и първи век.

Петрович прекара пропуска си през сензора и си проправи с лакти път към задната част, където блъсканицата не беше чак толкова голяма и въздухът беше малко по-чист.

Пътуването по северния бряг на Темза беше еднообразно и скучно. Пластът натрупана по стъклата мръсотия беше толкова плътен, че единствените гледки, които предлагаха прозорците, бяха различни вариации на светлината и мрака. Инфокапаците на Петрович му осигуряваха виртуална карта на пътуването. Повечето от спътниците му бяха принудени да разчитат на съобщенията, които шофьорът даваше по високоговорителя, за да разберат къде се намират.

Но независимо от статуса им в обществото, всички те бяха натикани в един и същ автобус и се поклащаха насам-натам, разтърсвани от непрекъснатото ускоряване и набиване на спирачки, вкопчени здраво в монтираните на покрива дръжки.

Челси Бридж, Клейвъртън Стрийт, Воксхол Бридж, Ламбет Бридж — маршрутът, по който се смяташе, че е минавала линията Кейо — и Уестминстър Бридж. На всяка спирка се качваха и слизаха хора, като всичко ставаше невероятно бавно. Никой не си правеше труда да прояви елементарна учтивост и да отстъпи — вместо това всички предпочитаха да си пробиват мрачно път с лакти. Схватките бяха често срещани, но в автобусите нямаше охранители. Съществуващата на ръба на банкрута ИВМ не можеше да си ги позволи.