Саймон Морден - Теории за полета

— Така. Елате с мен.

Макнийл тръгна редом с него.

— Доктор Петрович — каза тя.

Усещането бе също толкова странно, както и когато си мислеше, че е женен. Доктор. Какво друго можеше да направи университетът, освен в първия удобен момент да го удостои с титлата?

— Да?

— Къде отиваме?

— В мазето. И се моли на бога, в който вярваш, да не се озовем над някой от подземните тунели на метрото.

— Мога ли да попитам защо?

— Разбира се. — Стигнаха до асансьора. Той се наведе над количката и натисна бутона, за да извика кабината.

— Добре — каза тя, увивайки кичур коса около пръста си. — Защо?

— Защото каквото и да правех досега, не се получаваше. Но този път ще стане. — Асансьорът звънна и вратата се плъзна встрани. Петрович огледа добре вътрешността на кабината, стисна зъби и вкара масичката. Подир нея избута вътре и студентите и след миг колебание на прага и самият той влезе.

Пресегна се през рамо и натисна с палец бутона за мазето, маркиран с „М“. Докато асансьорът се спускаше, двамата го погледнаха в очакване.

— Каква е масата на Земята? — попита той. След като никой от тях не отговори, той завъртя очи. — Шест по десет на двайсет и четвърта степен килограма. И тази маса поражда незначителното ускорение от 9,8 метра в секунда на квадрат. Една обикновена ходеща маймуна като мен може да надделее над цялата планета просто като стане от стола.

— Нали затова ни накарахте да построим уреда за баланс на масата — каза тя.

— Да. Ще трябва да го разглобите и да го смъкнете долу. — Вратата отново се плъзна и пред тях се появи слабо осветен дълъг коридор. — Нямам предвид тук долу. Сега просто искам да ви покажа, че се получава. Ще си спретнем друга лаборатория. Намерете електрическа кана и всичко необходимо.

Той избута масичката навън, преди асансьорът да бъде повикан на по-горен етаж.

— Докторе — каза Домингес, след като най-накрая успя да си върне гласа, — това все още не обяснява защо се намираме под земята.

— Нима? — Петрович примигна. — Като че ли е така. Намерете някакъв контакт, докато аз сглобя останалото. — Той взе сферата от ръцете на Домингес и я огледа, търсейки двата отвора. После напипа два проводника от снопчето и ги измъкна, като разпиля останалите по пода. Кабината на асансьора се издигна нагоре с гръмотевичен трясък.

Тримата работеха заедно. Макнийл започна да свързва жичките една за друга, докато не направи две кабелчета с дължина от по половин метър. Домингес включи мултицета и го настрои да отчита мощността на тока. Петрович мушна два жака в сферата и накрая сложи учебника на Муханов и Виницки на пода. Върху него постави сферата.

— Още ли не сте се досетили? — попита той. — Не? Спокойно — на мен ми беше нужна цяла седмица, за да го разбера, а пък нали ме смятат за гений. Хуго, въведи 4,8 волта. Наблюдавай силата на тока. Ако ти се стори, че нещо започва да се разтапя, спри го.

Студентът хвана превключвателя, но в този момент асансьорът пристигна. От кабината се изсипаха десетина души, които разговаряха едновременно.

— Ёбаный стос! — Петрович ги погледна над рамката на очилата си. — Опитвам се да проведа епохален експеримент, който ще превърне това място в олтар за бъдещите поколения. Така че млъквайте, на хуй !

Някакъв тип от тълпата вдигна ръка, в която държеше телефон с камера и Петрович си помисли, че идеята никак не е лоша.

— Ти! Да, ти. Ела тук. Не хапя. Или поне не много. Застани там. — Той избута младия мъж в центъра на помещението. — Записваш ли? Добре.

Продължаваха да пристигат хора, но това нямаше никакво значение. Важен беше моментът.

— Така, добре. Хуго? Пускай.

Нищо не се случи.

— Натисна го, нали?

— Да, доктор Петрович.

— Тогава защо червеният индикатор не светна? — Той се залюля на пети. — Чёрт! В контакта няма ёбаный ток!

Всички изпъшкаха шумно.

Петрович погледна към напрегнатите им от очакването лица.

— Предлагам ви да отидете да намерите някой разклонител с много дълъг кабел, освен ако някой от вас не е навит да си пъхне пръстите във фасунгата на крушката.

Няколко души отзад хукнаха нанякъде и тропотът на обувките им отекна в коридора. Когато се върнаха, не носеха фабричен разклонител, а бяха свързали дълъг кабел от парчетата, събрани от почистващи машини, и го бяха омотали с изолирбанд. По оголените жици в края му течеше ток, затова го пренесоха предпазливо над главите на зяпачите.

Отне им известно време да свържат кабела. Малката червена лампичка светна.