Саймон Морден - Теории за полета

Петрович погледна към човека с камерата.

— Втори дубъл?

— Записвам.

Петрович застана на четири крака на пода и за последен път погледна към гравираната със сребристи линии неподвижна черна сфера. След миг тя щеше да се преобрази, а заедно с нея — и целият свят. От едно красиво творение щеше да се превърне просто в поредния инструмент.

— Хуго? — Петрович знаеше, че Макнийл е коленичила до него и също сдържа дъха си.

Домингес щракна превключвателя и бавно завъртя избирателния диск. Дигиталните цифри на мултицета започнаха да примигват.

И тогава, абсолютно беззвучно, сферата се откъсна от учебника и се издигна във въздуха. Спусна се леко надолу, отново се издигна, спусна се и се издигна, амплитудата постепенно намаляваше, докато накрая сферата застина неподвижно — висеше на височината на пищяла, без видими призраци, че нещо я придържа.

Някой започна да ръкопляска. Друг се присъедини към него, последван от трети и четвърти, гръмнаха аплодисменти и ехото им отекна сред стените.

Сърцето на Петрович отново препускаше като полудяло; мъничката турбина в гърдите му беше усетила притока на адреналин в кръвта му. Главата му се замая, изпълни го еуфория, почти изпадна в екстаз. Това беше наука, извисила се почти до религиозно преживяване. Домингес стоеше като закован, неподвижен също като началника си. Първа се размърда Макнийл. Протегна ръка и чукна с нокът по носещата се във въздуха сфера. Тя се плъзна настрани, повличайки кабелите след себе си, докато накрая изгуби инерция и се спря. Макнийл прокара ръка първо под нея, после отгоре.

После се обърна към Петрович и се ухили. Той се изправи със залитане и се обърна към тълпата.

— Да! Да! Да! — Всяка дума беше придружавана от победоносно вдигане на юмрук във въздуха и накрая той установи, че просто не може да се спре. Скоро всички, млади и стари, мъже и жени, крещяха с цяло гърло „Да!“ , вдигнали юмруци във въздуха.

Петрович подаде ръка на Домингес, помагайки му да се изправи. Другата си ръка протегна към Макнийл. Тя се приближи до него и го прегърна въодушевено. Притиснат от всички страни, той се обърна към камерата на телефона, протегна ръка и й показа средния си пръст — който не беше точно негов, но все пак се явяваше негова собственост.

— Ёб матери ваши , Станфорд!

В първия момент Петрович си помисли, че жуженето, идващо откъм крака му, е първият признак за появата на смущения в кръвообращението му и че сърцето му отново има нужда от презареждане.

След това осъзна, че това всъщност е телефонът му, който Мади с увещания и заплахи го беше накарала да носи непрекъснато със себе си. Той бързо разкопча джоба си, макар студентите и персоналът да не спираха да се въртят около него, да го потупват по гърба, да разтърсват ръката му и да го целуват. Някои дори плачеха и мокреха бузите му със собствените си радостни сълзи.

Беше време за празнуване и той беше донесъл най-добрия подарък.

Петрович извади телефона и погледна към екрана. Голям късмет беше да има сигнал тук долу, в подземията. Провери от кого е обаждането и се намръщи. Не беше съпругата му, а той не се сещаше за друг, който да знае номера му. Измъкна се от тълпата, която като че ли нарастваше с всяка следваща минута, и се отдалечи по коридора, за да може да приеме обаждането на спокойствие.

— Да?

— Доктор Самуил Петрович? Съпругът на сержант Маделин Петрович?

Със сигурност не беше тя. А заради силния шум наоколо му беше почти невъзможно да чува гласа на мъжа в другия край на линията.

— Проблем ли има?

Отговорът се изгуби в глъчката и Петрович изръмжа раздразнено. Запуши ухото си с пръст и се опита да захлупи с шепа телефона.

— Повторете?

— Сержант Петрович беше ранена. Откараха я в… — И това беше всичко, което успя да чуе.

Петрович свали телефона и изкрещя с цяло гърло:

— Пасть забей! Опитвам се да говоря по телефона! — Когато какофонията поутихна, той отново вдигна телефона до ухото си. — Къде е тя?

— В „Сейнт Барт“. Тя е…

— Тя е какво? — прекъсна го Петрович. Той не успяваше да контролира ритъма на сърцето си, което като че ли беше застинало за секунда. — Имам ли достатъчно време, за да стигна дотам?

— Ранена е, но е в състояние да ходи. Получила е три куршума в гърдите, но бронята е издържала. Ала това…

— Ёбаный рот — каза задъхано Петрович, — млъкни и ме слушай. Кой си ти?

— Дежурният по произшествията.

— Ще умре ли тя?