Саймон Морден - Теории за полета

— Не.

— Пита ли за мен?

— Да.

— Защо тогава, чёрт , не ми го каза още в началото? Веднага тръгвам. — Той прекъсна разговора и се хвърли сред тълпата от хора, опитвайки се да стигне до асансьора.

Макнийл го улови за ръката.

— Кой беше? Пресата?

— Милицията. Трябва да тръгвам. — Той се опита да продължи напред, но тя го задържа с изненадваща сила. Наведе се към него.

— Трябва да говорите с пресата. Да разпространите новината за онова, което се случи тук днес.

— Така или иначе, ще разберат, със или без моята помощ. — Той се откопчи от пръстите й. — Защо ти и Хуго не поговорите пред камерите? Ще се справите отлично.

Петрович си проправи път към стълбите, но установи, че Макнийл продължава да върви по петите му.

— Не можем да се справим! — оплака му се тя. — Дори не знаем какво направихте!

— Полето отслабва със седем порядъка. Горе няма от какво да се оттласне; тук, долу, има. Сега вече ще се справите ли, защото наистина трябва да вървя?

— Докторе, шефът на катедрата е тук — извика тя след него. — Иска да ви поздрави.

Петрович вече беше започнал да се изкачва по стълбите.

— Знаеш ли какво? До пизды.

Тя направи последен опит.

— Но, доктор Петрович — науката!

Той се спря и поднесе кокалчетата на юмрука си към устата си. Заби силно зъби в тях, за да подсили решимостта си.

— Това… то ще остане с нас завинаги — рече той. — След като вече открихме как да го направим, всички ще започнат да ни копират. Желая им успех. Жена ми е по-важна сега. Някой друг се нуждае от мен и това не може да чака. Предай извиненията ми на шефа на катедрата. Кажи му… знам ли — кажи му, че жена ми е била простреляна. Той ще разбере.

Устните й оформиха едно идеално „О“, а Петрович се обърна и хукна нагоре по стълбите към приземния етаж. По пътя се размина с още хора, някои от които го разпознаха и обърнаха глави подир него, а други, като един нинджа репортер, помъкнал камерата си и цял куп студийни прожектори, бяха толкова твърдо решени да се доберат до мястото на чудото, че пропуснаха да забележат пророка.

Петрович стигна до приземния етаж и продължи нагоре; не беше облечен подходящо за навън, а ако смяташе да минава през централната Метрозона, щеше да се нуждае от пари, пътническа карта и документ за самоличност, ако не искаше да заседне някъде по пътя, да го арестуват или да му се случи нещо по-лошо. По принцип това не беше най-лесният маршрут — налагаше се да прояви търпение и съобразителност.

Когато се върна на четвъртия етаж, той извади всичко необходимо от най-горното си чекмедже и навлече опърления си кожен шинел, който се беше превърнал в най-ценната му придобивка. В джоба му имаше тясна кутийка с капаци за очила. Той защипа клипсовете им върху рамката на очилата си и светът се изпълни с информация.

Той узна каква е температурата, скоростта на вятъра, вероятността от валежи. Научи, че метрото все още не функционира, че тунелите под повърхността са срутени, а онези на по-голяма дълбочина — наводнени, но че има автобусна линия, която минава по Дигата и стига до Лондон Бридж. Разбра, че има раздвижване на Външните около „Хампстед Хийт“ — както и стрелба по целия коридор А5/М1 — но това беше твърде далеч, за да го касае. По-рано през деня бе избухнала бомба във Финсбъри Парк, оставяйки след себе си двайсет мъртви и цял легион ненормалници, които бяха готови да поемат отговорността за взрива.

Капаците бяха чудесен сватбен подарък. И станаха още по-страхотни, след като хакна контролера им и ги накара да показват сума ти неща, които не бяха включени от производителите.

Спусна се бързо от четвъртия етаж до фоайето — само някакви си десетина минути, след като беше открил изкуствената гравитация. Потокът от хора към мазето не секваше; скоро щеше да се задръсти напълно и полицаите от охраната не знаеха какво да правят.

Те не обърнаха никакво внимание на Петрович, той също ги игнорира. Отправи се към изхода, мина през вратата на фоайето и за миг преживя един от ретроспективните проблясъци, които понякога му се случваха. Настоящето се сля с миналото и той се видя как крачи в нощта, а зад него върви Маделин. В джоба му пареше вързопът с написани на ръка уравнения.

Картината изчезна също така рязко, както се беше появила. Петрович се завърна при слабата дневна светлина, хорския шум и съскането на автоматичната врата.

Докато се отдалечаваше от Клапам А през вонящия на говно район на Батърси, наоколо цареше тишина и студ — дори Външните имаха нужда от сън. А сега беше дори още по-студено, във въздуха се усещаше наелектризирано напрежение, за чието разсейване изобщо не спомагаше паркираният на ъгъла на Екзибишън Роуд танк, насочил дулото си към Хайд Парк. Пешеходците в Метрозоната винаги се движеха към някаква цел — да се преместят от точка А до точка Б, да отидат на работа, училище, на пазар — а сега такава цел липсваше. Между отделните хора бяха зейнали пропасти и всеки се скиташе безцелно по тротоарите.