Саймон Морден - Теории за полета

— Значи си се скрил в бункера си в Клапам А и чакаш да отмине бурята. Може би трябваше да си избереш по-спокойна кариера.

— По-спокойна? — Петрович вдигна босия си крак и го качи на бюрото. — По-спокойна от физиката на високите енергии? Да, напоследък всички сме се превърнали в ёбаные знаменитости. Защо ми се обаждаш?

— Освен да те похваля за добре свършената работа? Как е Маделин?

Петрович погледна към отражението й в екрана — издължената извивка на гърба й и сенките, образувани под талията й.

— Добре е. Леко шокирана. — Не му каза за майка й.

— Виж, Петрович, трябва да поговорим. Не по телефона.

— За…?

— Наистина не е разговор за телефона. Ще дойда при теб. След половин час до четирийсет минути.

— Не искам да я оставям сама, но и теб не те искам в домика . Знаеш ли къде се намира „При Уонг“?

Петрович чу звуците на почукващ по екрана стилус.

— Вече знам — отвърна Чейн. — След половин час? Моля те?

— Ти черпиш.

— Винаги го правя. — Връзката прекъсна.

Петрович прибра телефона обратно в джоба си и се извърна в стола си. Маделин лежеше неподвижно, ако не се смята лекото повдигане и спадане на гръдния й кош. Косата й се беше разпиляла по възглавницата. Чаршафът покриваше хълбоците й. Бледата й кожа беше съвършена, без никакви белези или петънца.

Тя беше същинско чудо на природата и се намираше в неговото легло. Той потрепери, макар да не му беше студено.

Ботушите му бяха оставени до вратата, а шинелът му висеше на закачалката. Облече се колкото се може по-тихо, но после осъзна, че, така или иначе, трябва да я събуди. Целуна я по рамото и я изчака да се размърда.

— Здрасти — каза й той.

— Ти си здрасти. Колко е часът?

— Осем и половина. Вечерта.

Големите й сънени очи се присвиха.

— Излизаш ли?

— Отивам при Уонг. Хари Чейн се обади. Каза, че е… — Той сви рамене. — Не ми обясни за какво става въпрос, но дори само това ми е достатъчно, за да се притесня.

— Добре. — Клепачите й леко се спуснаха и миг след това тя отново спеше дълбоко.

Той отдели няколко минути, за да огледа натъртванията по ребрата й, които бяха започнали да придобиват жълтеникаво-пурпурни оттенъци; синините стигаха чак до гърдите й, които изглеждаха също толкова великолепно, колкото и сутринта.

Щеше да се нуждае от доста по-силно обезболяващо от жалкото шишенце, което й бяха връчили в болницата.

Петрович се извърна с неохота и разтвори лежащата на пода войнишка мешка. Маделин беше опаковала методично всеки предмет в отделна торбичка с цип. Той разрови флаконите със сълзотворен газ, прибраните в калъфи ножове, електрошоковия пистолет и мунициите за ческата (вид чешки пистолет по името на фабриката Чешка Збройовка). Взе пистолета и си подбра няколко патрона, които бяха толкова малки, че приличаха на детски играчки. След като приключи, отново подреди всичко вътре.

Навлече бързо шинела, пусна пистолета в джоба си и докато отключваше вратата, погледна назад през рамо. Когато се върнеше, тя все още щеше да е в леглото, което беше достатъчна причина да не се бави много.

Когато отвори вратата на кафенето с ритник, Уонг го изгледа намръщено.

— Здрасти. Защо не използваш бравата като всички останали? — оплака се той, но вече наливаше в чашата му гъста струйка черно кафе.

Петрович затвори вратата с крак, оставяйки навън мъглата и тъмнината.

— Защото не съм като всички останали. Там, откъдето идвам, вратата отваря човека.

— В това няма никакъв смисъл. Казваш го така, сякаш трябва да означава нещо, а всъщност са пълни глупости.

— Няма значение. — Докато оглеждаше клиентите на кафенето, Петрович пъхна ръце в джобовете си и почувства тежестта на пистолета. — Спокойно ли е?

— Никой не е идвал и не е стрелял. Поне не днес. — Уонг плъзна чашата с кафе по барплота. — Аз черпя.

Петрович бе излязъл без кредит чип и нямаше дори дребни монети в джоба си, така че му оставаше единствено да приеме почерпката.

— Благодаря. Защо?

— Вече си голям човек. Което за пореден път показва, че курабийките с късметчета познават. — Лицето му се изкриви в неприятна усмивка. — Правил съм секс с университетските майки на Станфорд!

Петрович го погледна над очилата.

— Така ли са го превели? Предпочитам моя вариант. — Клатейки глава, той отиде и седна в дъното на залата, където продължи да ближе кафето, докато Чейн не нахълта през вратата.

— Здрасти — започна Уонг.

— Той е с мен — извика Петрович.