Саймон Морден - Теории за полета

Чейн се огледа с присвити очи и най-накрая забеляза собственика на гласа. Опипа палтото си, намери портфейла и не обърна внимание на това, че Уонг му взе два пъти пари за едно и също питие. Отиде при Петрович, остави небрежно кафето на масата и се тръсна на стола срещу него.

— Добре ли си? — попита Петрович.

— Горе-долу, нали знаеш. Странни дни. — Той завря сплескания си нос в чашата и вдъхна горчивия аромат. — Всичко се е объркало.

— Тези думи, изречени от полицай, въобще не ме изпълват с радостни мисли.

Лицето на Чейн се изкриви.

— Понижават ме. В Милицията на Извънредната власт на Метрозоната. Разузнаването.

Петрович преглътна с усилие. Закашля се силно, за да прочисти гърлото си.

— Ха!

— Не започвай отново. Не и сега. Освен това — рече той и бръкна във вътрешния си джоб — имам нещо за теб.

Измъкна тясна метална кутийка с размера на книжка джобен формат и я плъзна по масата. Петрович я стрелна с поглед, преди да се взре в сълзящите очи на Чейн.

— Дали това е същото, за което си мисля?

— Тъй като изгубих предишното, реших, че съм ти длъжник. — Чейн го побутна напред. — Смятай го за закъснял сватбен подарък.

— Мислех си, че подаръкът ми е това, че любезно забравяш за всички незаконни неща, които върша. — Петрович взе кутийката и я повъртя в ръцете си, наблюдавайки играта на светлосенките върху лъскавата стоманена повърхност. После докосна вдлъбнатия бутон и кутията се раздели на две. — Ако си го натъпкал с шпионски софтуер… Какви ги говоря, ако ли? Първото нещо, което ще направя, е да го изстържа отвътре.

— Ако щеш ми вярвай, но не съм го докосвал. Чисто ново е. С изключение на… — Чейн млъкна и раменете му леко се прегърбиха.

Петрович грабна играчката си и се зае да проверява софтуера и връзката.

— С изключение на какво?

— Сложих вътре едно файлче. Сигурно ще поискаш да го прегледаш.

Петрович намери файла и кликна върху него. Тръгна някакъв клип — зърнест, с твърде ярки цветове, размазан. Беше почти негледаем, но след малко се оправи. По екрана преминаваха хора, камерата гледаше надолу и записваше лицата им, когато излизаха изпод арката.

— Летище?

— Хийтроу, тази сутрин. Търси блондинката.

— Това означава всеки втори човек.

— Ще я разпознаеш.

Петрович гледаше преминаващите фигури. Имаше кратко прекъсване, след което на екрана се появи жена с интересна механична походка. Включиха се звуковите и светлинните аларми, пораждайки внезапна суматоха сред полицаите от охраната. Жената завъртя глава първо наляво, след това надясно и завързаната й на конска опашка коса забърса раменете й. Някакъв пазач спореше нещо с нея, положил ръка върху кобура на пистолета си, но тя не изглеждаше особено притеснена. Като че ли подобни неща й се случваха непрекъснато.

След това в кадъра отново остана само тя, всички останали се бяха изтеглили встрани от обхвата на камерата. Алармите отново се включиха, но този път тя продължи необезпокоявана напред. Погледна към камерата с немигащи очи. След това вече я нямаше.

— Не я познавам — каза Петрович.

— Значи не забелязваш семейна прилика?

— Не и с моето семейство. — Петрович превъртя назад записа и го остави на пауза. Погледна втренчено лицето й, което се взираше в неговото. — Чёрт.

— Мога ли да ти представя Шарлът Соренсън, наскоро пристигнала от САЩ? — Чейн отпи голяма глътка от кафето си и избърса устата си с ръкав. — Тя има кибернетични крака, които всъщност причиниха суматохата.

— Ще получа ли награда, ако отгатна защо е тук? — Петрович затвори рязко кутията на играчката си и я тупна върху масата. — Какво знае тя?

— Знае къде е отседнал брат й, знае за кого работи той. Може би дори е научила, че са го изнудвали.

— От Ошикора и от теб — посочи Петрович.

— Аз мога да се извиня, но той е мъртъв. — Чейн се размърда смутено в стола си и се наведе напред. — Всички сме вършили неща, с които не се гордеем особено.

— Като например прострелването на жена ми в гръб? Външните поне бяха тъй любезни да се опитат да я убият лице в лице.

Чейн беше почти готов да стане и да си тръгне. Той постави ръце на масата и се напрегна, готов да се оттласне нагоре. Мускулите на ръцете му се напрегнаха, но след миг отново се отпуснаха.

— Добре де, това може би си го заслужавам.

— Може би?

— Опитвам се да ти помогна. Госпожица Соренсън не е единственото нещо, за което трябва да се притесняваме.

Петрович прибра играчката в джоба си и махна с ръка на Уонг да донесе още кафе.