Саймон Морден - Теории за полета

— Мислиш ли… — каза тя, но млъкна и се огледа; край тях преминаха двама пешеходци и друга кола, стара и очукана. — Мислиш ли, че ще проработи?

Ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— Да. Ще проработи.

Очите й бяха пронизващо сини като неговите, а скулите й бяха като изсечени, но в този момент изглеждаше изключително уязвима.

— Ако мога да помогна, ще го направя. По какъвто и да е начин. Врубаться?

— Хей — извика Григорий, — качвайте се.

— Добре — отвърна Петрович.

Валентина се качи отзад, а Петрович изтича от другата страна и се настани на пасажерската седалка. Григорий го погледна намръщено.

— Какво? — попита Петрович.

Шофьорът поклати глава.

— Няма значение. Къде отиваме? — Той включи сателитния навигатор и допря пръст до екрана му.

Петрович бръкна в джоба си и извади листчето, което му беше дал Даниълс. За пръв път го разгъна и прочете написаното:

— Финсбъри Парк. Севън Систърс Роуд.

Чейн живееше — беше живял, минало време — в апартамент в една извънградска къща, който гледаше към улицата. Единият от ключовете на халката отваряше вратата към централното стълбище и те тръгнаха нагоре към първия етаж.

В протичащата с променлив успех сенчеста война срещу Външните Финсбъри Парк се намираше зад фронтовата линия, но не чак толкова далеч, че да е безопасен. Стрелбата, която от време на време се чуваше от север, непрекъснато напомняше за това. Повечето от местните жители вече се бяха изнесли навътре във Вътрешната зона или просто бяха напуснали града. Сред редицата магазини със спуснати кепенци или заключени решетки се виждаха само два работещи. Истинска загадка беше кой пазаруваше в тях.

Мястото въобще не се хареса на Петрович.

— По-добре да не стоим тук повече, отколкото се налага — рече той, докато оглеждаше безличната повърхност на двукрилата врата, водеща към коридора.

— Нервен ли си? — попита Григорий. Той държеше автомата пред гърдите си, не че тук имаше някой, който да види това.

— Като че ли непрекъснато съм в такова състояние.

— Поне няма опасност сърцето ти да спре. Вече не.

— Така е. То ще продължи да изпомпва кръв през раната, която е причинила смъртта ми, дълго време, след като всъщност съм умрял. — Той приближи магнитния ключ към вградения в касата на вратата детектор, но Валентина го спря.

— Не — каза тя.

— Не ли?

— Не. — Тя остави металното си куфарче на пода и щракна закопчалките му. Скобите отскочиха и тя повдигна капака. Пренебрегна всички експлозиви, проводници и детонатори, които бяха подредени вътре, и извади един нееластичен черен кабел.

— Тина — рече Григорий, — Петрович е прав: нямаме време за това.

— Какво? Ти ли искаш да отвориш вратата? — Тя погледна над ръба на капака. — Петрович, дай му ключа.

Григорий го взе от ръката на Петрович и пробва два пъти да поднесе металното правоъгълниче пред сензора. И двата опита се оказаха неуспешни.

— Какво знаеш, което не ми е известно?

— Доста неща — отвърна Валентина. Тя прикрепи малък екран към оптичния кабел и го включи. Появи се картина на стиропорената кутия, която лежеше в куфара й. Образът беше увеличен дотолкова, че можеше да се различи всяка отделна сивкава шупла. — Но помисли за миг. Чейн е мъртъв и може би само по случайност.

— А ако са искали да се подсигурят? — каза Петрович и допря длан до стената, отделяща го от апартамента на Хари Чейн. Изобщо не му се струваше бомбоустойчива. Той взе ключа и го пусна в джоба си.

Валентина плъзна края на оптичния кабел под вратата. Екранът потъмня и си остана такъв, докато тя не промени настройките на нощно виждане.

Появи се картина: въпреки смущенията в сигнала можеха да се различат рафтове, които покриваха стените от пода до тавана и стигаха от ъгъла до вратата.

— Почакай малко — каза тя, докато манипулираше края на кабела. — Не ме припирай.

Камерата се плъзна по рафтовете, натъпкани с папки. Яркият правоъгълник очевидно беше прозорец, закрит от дръпнати завеси — въпреки това светлината проникваше през тях и придаваше очертания на предметите в стаята.

— Какво беше това? — Петрович застана на четири крака до Валентина и се опита да се ориентира в разположението на мебелировката. — Там, в средата на стаята.

Тя дръпна кабела назад и го пренасочи. Наистина имаше нещо — ъгловато, тънко, издигнато над пода.

— Маса? — Тя наведе леко главата си встрани. — Музикална уредба?

— Твърде е… голямо.