Саймон Морден - Теории за полета

Нетърпението на Григорий нарастваше.

— Ако вие не отворите вратата, аз ще го направя.

— Вече се опита — отвърна Валентина. — Не успя. Така че ме остави да си свърша работата. — Тя превключи на инфрачервени лъчи и екранът се промени, предавайки новите данни. Подът и стената бяха сини, студени. Но предметът в средата на стаята беше още по-студен — пирамида със скелетна структура, която сияеше в наситено пурпурно с изключение на нажежената до бяло точка, намираща се на върха й, на височината на гърдите на човек.

— Това е трипод. Камера? — Петрович заби мазния си показалец в пластичната повърхност на екрана. — Но това е доста странно. Някакъв източник на топлина.

— Инфрачервена светлина. — Тя застопори образа и измъкна кабела изпод вратата. — Може да е част от алармената система на Чейн. Идвал ли си тук досега?

— Не. Просто смятах, че живее в офиса си. — Петрович се взря в образа с присвити очи. — Какво ли е това нещо?

Григорий въздъхна и почеса едната си длан.

— Той е мъртъв, не са му останали никакви съседи, а вие се притеснявате за някаква си аларма, която никой няма да чуе. Дай ми ключа.

Петрович погледна към Валентина.

— Ако зависеше от мен — рече тя, — щях да кажа не. Но очевидно при нас е демокрация.

— Затова ми дай ключа — настоя Григорий.

— Няма нужда да доказваш колко голяма пыса имаш. — Петрович отново извади връзката ключове и Григорий ги грабна от ръцете му. — Искаш да отвориш вратата, без да знаеш какво се крие зад нея?

— Съвсем си се размекнал, Петрович. И сигурно новата ти жена е виновна за това. — Той приближи ключа до сензора и ключалката звучно изщрака. — Пизда.

Валентина направи две бързи крачки към Петрович, обгърна го с тънките си ръце и продължи да върви напред, избутвайки го към преградната стена. Григорий отвори вратата с бутване и бе посрещнат от пронизителния вой на сервомотори.

Във вътрешността на стаята проблеснаха светлинки, придружавани от гръмотевичния рев на автоматична стрелба. Григорий заподскача така, сякаш се бе озовал на нагорещена плоча, а мазилката на стената зад гърба му се покри с дупки.

Той се стовари по гръб с разкъсани сухожилия и разпиляно тяло.

Валентина продължаваше да притиска Петрович към стената.

— Не мърдай. Не отивай при него. С нищо не можеш да му помогнеш.

Стрелбата спря и през вратата се изниза тънка струйка дим.

— Чёрт. — Петрович не знаеше къде да си дене ръцете. За миг го обзе паника. Той сграбчи Валентина през кръста и я отмести от себе си.

Не тръгна направо към вратата, а се просна на пода и запълзя по корем. Отсрещната стена беше цялата надупчена, като на места дори се виждаше съседното помещение. Очевидно монтираното в стаята оръжие беше напълно способно да го улучи дори през тухлена стена, стига да успееше да го види.

Григорий определено беше мъртъв. Халката с ключовете висеше на палеца му, но ръката му, извита под главата, беше все още в обсега на онова, което се криеше в стаята и чакаше. Стълбището също беше в обсега му.

От стаята продължаваха да излизат остри и горещи барутни газове. Валентина застана зад Петрович, оправяйки якето си.

— Идиот — каза тя. — Да не би да имаше резервен живот, че да си позволява с такава лекота да захвърли този.

Петрович отстъпи назад и седна с кръстосани крака на земята.

— Стационарно оръдие? Защо, на хуй , му е притрябвало на Чейн такова нещо?

— За да си защити информацията? Сигурно е имал начин да го деактивира. ИВМ не ти ли даде още нещо, освен ключовете?

— Не. Само тях. — Внезапно Петрович усети как го облива студена пот. Можеше да е той. Ако тя не го бе спряла първия път, ако беше приел предизвикателството на Григорий, щеше да се озове под унищожителния огън на оръдието. — При първия удобен случай ще сритам Чейн в яйца .

— Трябва ли да ти напомням, че имаме по-належащи проблеми?

— Не. — Петрович побутна очилата си нагоре и погледна към стълбището. — Каква е скоростта на реагиране на това нещо? Ще можем ли да се придвижим по-бързо, отколкото би могло да ни засече?

Валентина му подхвърли една кибритена кутийка.

— Защо не опиташ сам?

Той вдигна кутийката от скута си и извади една клечка. С треперещи пръсти драсна с червената главичка върху грапавата лента.

Кибритената клечка пламна. Петрович я задържа за секунда, за да се убеди, че се е разпалила, след което я хвърли във въздуха. Клечката полетя в дъга и миг по-късно изчезна, превърната в прах от куршума.