Саймон Морден - Теории за полета

Петрович вдигна глава от листа хартия, върху който с червени букви беше отпечатано: „Ултрасвръхсекретно“.

— В следния ред: да разберат какво, чёрт , се е случило по време на Дългата нощ, да преценят дали представлява заплаха за САЩ и след това да я неутрализират. Без да се съобразяват с щетите.

— Хм. — Марченко приглади мустака си. — Явно още не сме разговаряли за всичко.

— Не — натърти Петрович.

— Ти искаш от мен да ти помогна с хора и оборудване. Мисля, че трябва да ми кажеш защо.

— Аз… — Петрович се огледа, търсейки свободен стол. С изключение на онзи, в който седеше Валентина, и един зад бюрото, други нямаше. — Ако узнаеш защо, те ще те убият.

— Рискът си е за мен, нали? — Марченко застана смущаващо близо до него; дъхът му беше остър и ухаеше на ментов освежител за уста. — Стига, Петрович. Направи услуга на стария си приятел — кой беше Новият джихад на машините?

— Ако това е цената за помощта ти, значи, искаш твърде много. — Петрович затвори папката и погледна към Марченко, чийто поглед помръкна. — Ще се наложи да ми се довериш.

— Доверието е нещо двупосочно, момче. — Марченко погледна през рамото на Петрович към Григорий, който се изтегли назад и застана до двукрилата врата на офиса.

— Освен това те наистина ще те убият.

— Чейн знаеше ли?

— Да. За теб може да е съвпадение това, че той загина в експлозията, която унищожи останките на къртицата. За мен не е. Ти може да нямаш високо мнение за американците. Не и аз. Ти дори може да вярваш, че те използвам, за да се отърва от неприятностите, и че смъртта ти не означава нищо за мен.

— А нима не е така? — Тази мисъл, изглежда, развесели Марченко.

— Да речем, че през последните няколко дни бях принуден да пренаредя приоритетите си.

Марченко изсумтя и се запъти обратно към бюрото си.

— Ще ми разкажеш, Петрович. Рано или късно.

— Споразумяхме се.

— Да, да. Лесно ти е да го кажеш. Григорий? Донеси ни кафе. Тина? Ти какво мислиш?

Валентина, която мълчеше по време на малкия им сблъсък, заговори:

— Със сигурност ИВМ е обезвредила американска къртица в Епинг Форест. Макар да не е ясно точно кой е управлявал машината, американците пазят ревниво технологията си. Не я споделят с никого и така няма опасност да попадне в грешните ръце. Къртицата им би убила с лекота всеки Външен, който се натъкне на нея — което би ги научило да стоят далеч от нея.

Марченко седна в стола си и се облегна назад. Сталин гледаше от стената към венеца му от оредяваща коса.

— Какво ще спечелят американците от присъствието си във Външната зона? — Въпросът беше предназначен за Петрович.

— Не знам.

— Помисли си за причините — рече меко Марченко. — Използвай големия си мозък.

— Добре. — Петрович вдигна поглед към тавана, опитвайки се да намери вдъхновение. — Имали са склад, който първоначално не се е намирал във Външната зона, но преместването на фронта ги е заварило неподготвени. Или пък са се възползвали от това, че Външната зона е извън обсега на ИВМ и там, общо взето, могат да правят каквото си искат. И разбира се, когато Външната зона ни нападне изненадващо, те могат да действат колкото си искат бързо и мръсно и никой няма да разбере нищо.

— Тогава ние трябва да действаме още по-бързо — рече Валентина. — Да идентифицираме агентите им и да ги неутрализираме. Ти постави добро начало.

— Ако можех да мисля по-ясно, щях да се прицеля в ръката или крака му. Жив щеше да струва колкото теглото си в злато. А сега не могат дори да използват органите му.

— Той нямаше да позволи да го заловят жив. Ти си се справил добре. — Тя погледна одобрително Петрович.

— Да. Щом казваш.

— Всички смятаме така — рече Марченко. — Само че тук нещо не е наред, нали? Представи си, че си човек от Съюза, да? Важна клечка в органите за сигурност. ЦРУ са те налазили като хлебарки. Какво ще направиш? Аз бих направил чистка. Отървавам се от враговете, все едно пускам водата в тоалетната. Вдигам голям шум. Публични процеси. Публични екзекуции. А ние какво имаме? — Той се наведе над бюрото си и прошепна: — Нищо.

Петрович потупа с ръка по джобовете си. Ключовете от входната врата на Чейн. Той ги извади и се загледа в лъчите светлина, танцуващи върху матовия метал.

— Там е работата, че той никога не е бил човек от Съюза. Получавал е информация, но не я е споделял с никого. Просто я е пазил за себе си, плетял е паяжина и е стоял в средата й. — Той погледна към Григорий, който тъкмо влизаше в стаята. — Знам с какво се занимаваше в свободното си време.