Саймон Морден - Теории за полета

Даниълс не отвърна нищо. Само примигна и си допи кафето, опитвайки се да преглътне заедно с него и новата информация.

Петрович остави чашата си на бюрото и вдигна картонената кутия. Поставеното върху нея растение се поклати и пусна на пода едно дълго, сбръчкано листо.

— Достатъчно време ви изгубих. По-добре ме заведете до изхода.

Двамата се спуснаха заедно с асансьора — Петрович го направи с неохота — и се озоваха във фоайето, което беше пълно с влизащи и излизащи изискано облечени политици и администратори и още по-изискано изглеждащи офицери на ИВМ, издокарани в сивите си униформи.

Петрович се чудеше как ли се е чувствал Чейн, когато е идвал тук всяка сутрин и първо е заставал пред скенера за ретината. Дали се е чудил как е стигнал дотук, или просто го е приел като своята житейска орис?

Маделин беше права. Той не харесваше Чейн. Но познаваше толкова малко хора, че усещаше болезнено загубата на дори един от тях.

— Как ще се приберете у дома? — попита Даниълс. — Мога да уредя някой да ви откара.

— Няма проблем — отвърна Петрович. — Ще ме вземат.

— Късмет — каза Даниълс, — във всичко.

— Да. — Метрозоната се разпадаше, с ИВМ или без тях. Единственото, което им оставаше, беше късметът. — И на вас.

Той излезе през въртящата се врата, мина покрай охраната и излезе на улицата. До тротоара спря една голяма кола и без да забавя крачка, Петрович отвори задната врата и хвърли кутията на седалката. Саксията с юка се разклати. Докато сядаше, той я хвана да не падне, след което се обърна и затвори вратата. Колата вече беше потеглила.

— Взе ли го? — попита Григорий.

— Взех каквото имаше. Може да не е достатъчно, но все е нещо.

Откакто звездата на Ошикора изгоря за една нощ, Марченко тихомълком успя да си възвърне позициите. Край на живота в домиките — украинецът вече разполагаше със светли, топли офиси и секретарки в стил „СССР“, облечени в строги костюми и чорапогащи с ръбове.

Една от тях отвори вратата на Петрович и го покани вътре. Парфюмът й му подейства толкова разсейващо, че не забеляза слабата Валентина, която тихо седеше в ъгъла на стаята.

Марченко се извърна от прозореца и червената петолъчка, забодена на ревера му, проблесна под лъчите на ниското зимно слънце.

— А, момчето ми, радвам се да те видя.

— Да. С изненада установявам, че чувствата ни са взаимни. — Петрович му подаде растението в саксия, което носеше. — Подарък от Хари Чейн.

— Доста е посърнало. Почти като теб. Доста си, както се казва, ошмулен? — Той хвана саксията с дебелите си пръсти и се замисли за предишния й собственик. — Лоша работа, навсякъде лоша работа.

Зад Петрович се появи Григорий, който носеше картонената кутия. Остави я на тъмното дървено бюро на Марченко; поне някои неща си оставаха същите.

— Благодаря ти, Олга — каза Марченко на чакащата секретарка. — Погрижи се никой да не ни безпокои.

Тя се обърна и се отдалечи, потропвайки с високите си токчета, а вратата се затвори тихо зад гърба й.

— Олга? — попита Петрович.

— Не е истинското й име, но е добро съветско име. Те всичките са Олга, да? — Той се изкиска, но Петрович не беше в настроение за смях. — Познаваш ли Тина?

— Да. Последния път, когато я видях, взривяваше разни неща.

— Много е умна. Тя ще ни помогне да огледаме онова, с което разполагаме.

Устните на Валентина се разтеглиха за миг в иронична усмивка.

— Другарят Марченко ми каза, че имате проблеми с американците.

Петрович разкъса тиксото, което залепяше капака на кутията.

— Те убиха Чейн. Едва не убиха и мен. Иска ми се да съм няколко крачки пред тях, когато решат да ме подгонят отново.

— И вероятността това да се случи е голяма? — попита тя.

— Да. Много. — Той извади досието за къртицата и й го показа. — Освен ако не са глупави по рождение, разбира се.

— Тази възможност не е изключена — каза Марченко. — Реконструкцията ги направи малко такива, нали се сещаш. — Той се почука с пръст по слепоочието.

— Компенсират липсата на интелигентност с огромни количества силни експлозиви. — Петрович извади другата папка, отвори я и се зачете в събраната информация. Списък с кодови имена, копие от записка до директора на ЦРУ от някой, чието име представляваше поредица от х-ове, лист хартия, върху който бяха нахвърляни параметрите на някаква мисия, която те бяха нарекли в типичния си абсурдно префърцунен стил „Операция Черно небе“.

— Та какво, значи, искат американские ? — прогърмя гласът на Марченко.