Саймон Морден - Теории за полета

— Тогава какво чакате? — изрева Марченко. — Отивайте. Отивайте! Те все още са на крачка пред нас.

Петрович подхвърли връзката ключове във въздуха и отново ги улови. Валентина вече стоеше до вратата, стиснала куфарче в ръка. Григорий ги пусна да излязат и ги поведе през приемната. Едната от Олгите се приближаваше, носейки поднос с малки порцеланови чашки кафе, и на тримата им се наложи да я заобиколят.

Григорий махна с ръка към асансьорите.

— Трябва ли? — попита Петрович.

— Да не предпочиташ да слезеш по стълбите?

— Да. Ако не представлява проблем.

Григорий отвори вратата и те се озоваха на студените стълбища. Валентина вървеше след Петрович.

— Какво има? — попита тя.

Петрович се извърна към вратата, която се затвори с щракване.

— Искаш да поговорим, без някой да ни чуе?

— Не, просто не обичам асансьорите.

— Кулата Ошикора?

— Да. — Стъпките им отекваха глухо върху голия бетон. — Понякога нощем се събуждам с писъци.

— След като така и така сме тук — рече Григорий, — искам да ти кажа да не криеш информация от Марченко. Знаеш го какъв е. За секунди смелостта ти може да се превърне в глупост.

— Благодаря — изсумтя Петрович. Врътна се на площадката между етажите и гумените му подметки изскърцаха. — Знам какво правя. Поне на този етап.

— Рано или късно ще му кажеш. Независимо дали по собствено желание, или защото ще си принуден. Разбираш ли ме?

— Разбирам. Наистина. Но… — Той се спря. Валентина едва не се сблъска с него, а Григорий стигна до средата на следващия пасаж от стъпала, преди да се усети, че върви сам. Върна се бавно назад, плъзгайки ръката си по парапета.

— Искаш да ми кажеш нещо?

Петрович отвори уста да заговори, но Григорий му даде знак да замълчи.

— Не забравяй, че все още работя за Марченко. Той е моят шеф. Аз съм му верен.

— Да. Просто исках да попитам дали някой от вас е чел Толкин?

— Какво? — попита Григорий, но Валентина кимна с глава.

Петрович се вторачи в нея.

— Аз притежавам Единствения пръстен — каза той.

Тя се взря в него с ококорени очи.

— Вярваш ли достатъчно на Марченко, за да му позволиш да го притежава?

— Не — изплъзна се от устните й.

— Ако някога бъда принуден да му разкажа, убий ме. — Петрович погледна към Григорий над рамките на очилата си. — Това се отнася и за теб.

Мъжът беше объркан.

— Притежаваш нещо мощно? Оръжие?

— Мощно — да. Оръжие? Само ако решиш да го използваш като такова. А ти знаеш много добре, че Марченко ще го използва. — Той погледна часовника си. — Вижте, по-добре да побързаме.

Григорий не помръдна от мястото си.

— Това оръжие — него ли търсят американците?

— То не е… Да, макар че никога няма да го намерят.

Григорий сграбчи Петрович за ръката.

— То ли причини Дългата нощ?

Петрович се извърна настрани.

— Не ме карай да ти разкривам повече информация. Ще се превърнеш в поредната им мишена.

Григорий отдръпна ръката си.

— Това изобщо не ме радва. Не можеш ли просто да се отървеш от него? — Той пъхна ръце в джобовете си и Петрович веднага се досети, че е стиснал пистолета си.

Затова реши той да води. Заобиколи украинеца и тръгна надолу по стълбището. Когато се убеди, че останалите го следват, извика през рамо:

— Мога да го унищожа. Но няма да го направя.

Григорий и Валентина забързаха след него и когато стигнаха до приземния етаж, застанаха от двете му страни.

— Защо не?

— Защото никой няма да ми повярва, че съм го направил. — Петрович бутна с рамо вратата. — Мога да го направя още сега и вие няма да ми повярвате. Още по-малко пък американците.

Фоайето беше боядисано в сиво и бяло, цялото в извити стени и светлина. Имаше портиери и охрана, а някакъв куриер прекарваше пакет през портативен скенер.

— Знаят ли, че е в теб? — попита Валентина, докато вървяха към изхода.

— Не. Но предполагам, че ще се досетят.

— Тогава ще те убият — заключи тя.

— Ще се опитат.

Вратата към улицата се плъзна със съскане встрани. Колата на Григорий беше паркирана с двете колела върху тротоара и Петрович отвори задната врата.

Григорий се настани зад волана и притисна пръст към детектора за отпечатъци, за да запали двигателя. Валентина остави куфарчето на пода пред седалката. Двамата с Петрович доближиха глави пред вратата.

— Не ми изглеждаш особено разтревожен — каза тя. — Имаш ли план?

— Още не. Знам какъв трябва да е в общи линии. Знам какво трябва да направя. — Пръстите му се вкопчиха в студения боядисан метал. — Знам и колко време ще ми трябва, за да го задействам.