Саймон Морден - Теории за полета

— Стига да може да ни измъкне от тази каша. — Той погледна към безформения труп на Григорий. — Ти, болван ! Ти, мудак , ти пидорас . Умря за нищо!

— Просто се фукаше. Пред мен. Може би смяташе, че ще се впечатля. — Тя извади един акумулатор и затвори куфарчето. — Да ти изглеждам впечатлена?

— Не. Изглеждаш ми ядосана. — Петрович съблече шинела си и двамата се свиха край стената, завивайки се презглава с него.

— Запуши си ушите — прошепна му Валентина в тъмното. Тя носеше тапи за уши, а той не. Под шинела беше горещо, дъхът й пареше и по всичко личеше, че ще става още по-горещо.

Валентина допря проводниците до клемите на акумулатора.

Петрович още не беше стигнал до къщи, когато й се обади. Докато се влачеше по последните метри от улица Клапам, ръката му инстинктивно започна да подмята телефона в джоба му.

— Здрасти — каза той. Погледна към небето, осеяно с розовеещи облаци. — Къде се намирам ли? На около пет минути път. Искаш ли да се видим при Уонг?

Знаеше, че тя веднага ще усети, че нещо не е наред, и й беше благодарен, че не започна да го разпитва веднага. Просто прие предложението му и затвори.

Той зави по улицата и кафенето се появи пред погледа му. Зад замъглените му прозорци грееше бяла светлина, а неоновата му табела светваше и угасваше в случаен ритъм. Липсваше само поройният дъжд и щеше да се получи типична атмосфера на ноар филмите, в комплект с уморения главен герой.

Петрович отвори с рамо лепкавата врата.

— Здрасти, Уонг. Табелата ти премигва.

— Така ли? Ще я оправиш ли? — Уонг преметна влажна кърпа през рамото си и пристъпи към машината за кафе.

Петрович сви рамене.

— Стига да искаш. Това е горе-долу единственото нещо в момента, което със сигурност бих могъл да оправя.

— Може би утре — рече Уонг и присви очи. — Мръсен си. Идваш в заведението ми и си мръсен. Черен и окаден.

— Да. — Петрович зарови юмруци в джобовете си. — Ще ми сипваш ли кафе, или просто да си тръгвам, щом ме смяташ за биологична заплаха?

Уонг посегна към полицата, за да вземе чаша.

— Лош ден, а?

— Да. Много. — Петрович изрита ъгъла на бара. — Абсолютен, безвъзвратен пиздец . Изгубих приятел.

— Пак ли? — Черното кафе започна да се излива в чашата и напълни въздуха с горчивия си аромат. — Нещо приятелите ти започнаха да намаляват. По-добре побързай да си намериш нови.

— Уонг, не съм в настроение. Аз… — Вратата се отвори и той се обърна с мисълта — надеждата, — че това е Маделин. Съдържателят получи възможността да види гърба на шинела му, който беше превърнат в дрипа.

Не беше тя. Но лицето му беше познато.

Двамата се вторачиха един в друг; явно жената също го разпозна, и то не от телевизията.

— Чёрт — каза той. — Всё говно, кроме мочи.

— Моля? — попита тя и тази дума беше достатъчна, за да си проличи акцентът й. Жената отметна кичур руса коса от лицето си. — Вие се казвате Петрович, нали?

— Не виждам смисъл да го отричам. А вие сте Шарлът Соренсън.

— Знаете ли защо съм тук?

— Едва ли е заради обслужването. — Петрович се обърна назад към кипящия от яд Уонг. Той тръсна пред него чашата с кафе и намръщено се облегна на бара.

— Познавали сте брат ми? Мартин? — рече тя.

— Да, познавах го. Вземете си кафе и можете да ми разкажете всичко, което знаете. А аз сигурно ще успея да запълня част от дупките в историята.

— Добре. — Тя погледна в менюто. Клиентите на Уонг обикновено не му обръщаха никакво внимание и буквите му бяха избледнели толкова, че почти нищо не се разчиташе. — Ами… нека да е кафе тогава.

Тя беше привлекателна по един обикновен начин. Русата й коса обрамчваше широко, изразително лице. Изглеждаше доста силна.

Уонг наля още една чаша кафе, наблюдавайки я внимателно как допълва чашата си с мляко.

— Приятелка ли сте на Петрович? — попита той.

— Все още не знам — отвърна тя. — Зависи от това колко добър приятел е бил той на брат ми.

Без да обръща внимание на все по-настоятелните сигнали на Петрович да си затваря устата, Уонг продължи.

— Брат? Американец?

— Ами да — отвърна тя, докато разбъркваше кафето си с лъжичка. После я отръска над чашата с изписана на лицето й лека изненада, че приборът не се е разтопил.

— Помня го. Едър мъж. Червендалесто лице. Гръмогласен. Много викаше.

Тя погледна към Петрович, който беше затворил очи и клатеше глава.

— Защо е викал?

— Защо не седнем на някоя маса? — попита Петрович.