Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

Патси се поклони угоднически, когато се обърнах с лице към него, но не каза нищо.

— Това е Свещеният Граал на Монти Пайтън! — прошепна развълнувано Шото.

— Здрасти — отвърнах аз, забравил се за секунда. — Знам какво е, Шото.

На дисплея ми се изписа съобщение: НЕПРАВИЛЕН ДИАЛОГ! В ъгъла на дисплея ми се появи резултат от — 100 точки.

— Браво на теб, глупако — обади се АртЗмида.

— Просто дай знак, ако имаш нужда от помощ, Зи — каза Аех. — Размахай ръце или нещо подобно — и ще ти кажем нужната реплика.

Кимнах и вдигнах палци. Но едва ли щях да имам нужда от помощ. През последните шест години бях гледал Монти Пайтън и Свещеният Граал точно сто петдесет и седем пъти. Знаех всички реплики наизуст.

Погледнах към замъка и вече знаех какво ме чакаше там. Отново тръгнах "в галоп", стиснал невидимите юзди, и си представях, че препускам напред. Патси отново започна да удря половините от кокосовия орех и запрепуска до мен. Когато стигнахме до входа на замъка, дръпнах "юздите" на "жребеца" си.

— Ехо! — извиках.

Резултатът ми се увеличи със 100 точки и отново стана нула.

Като по даден знак, иззад стената на замъка се показаха двама войници.

— Кой е? — провикна се един от тях към нас.

— Аз съм Артур, син на Утер Пендрагон от замъка Камелот — издекламирах аз. — Крал на бритите! Унищожителят на саксонците! Владетел на цяла Англия!

Резултатът ми скочи с още 500 точки и на дисплея ми се изписа съобщение, че съм получил бонус заради акцента и артикулацията. Отпуснах се и усетих, че започвам да се забавлявам.

— Да бе! — отвърна войникът.

— Истината казвам — продължих. — А това е верният ми прислужник Патси. Обходихме земята надлъж и нашир да търсим рицари за моя двор в Камелот. Искам да говоря с теб и господаря ти!

Получих още 500 точки. В ухото си чух как приятелите ми се кискаха и ме аплодираха.

— Какво, на кон ли? — попита войникът.

— Да! — отвърнах аз. Още 100 точки.

— Та вие използвате кокосови орехи!

— Моля? — 100 точки.

— Държите две празни половини от кокосов орех и ги удряте една в друга!

— Е, и? Яздим още откакто зимните снегове покриваха тази земя, през кралство Мерсия, през… — 500 точки.

— Откъде взехте косовите орехи?

И така нататък още час и половина. Във всяка следваща, сцена играех героя с най-много реплики. За своя изненада обърках само шест или седем изречения. Всеки път, когато се запънех, свивах рамене и вдигах длани — знакът, че се нуждая от от помощ — и Аех, АртЗмида и Шото с радост ми казваха вярната реплика. През другото време мълчаха, като изключим кискането и гръмкия смях. Единствената трудност за мен беше и аз да не се разсмея, особено когато АртЗмида започна да рецитира съвършено всички реплики на Каръл Кливланд от сцената в замъка Антракс. Няколко пъти не се сдържах и загубих точки. Иначе всичко мина като по вода.

Да играя във филма беше не просто лесно, а и истинско удоволствие.

По средата, след сблъсъка си с рицарите на Ни, отворих текстови прозорец и написах: ДОКЪДЕ СА ШЕСТИЦИТЕ?

— Петнайсет от тях още играят на Буря — отвърна Аех. — Но трима минаха резултата на Холидей и вече са в симулацията на филма. — Тя замълча за малко. — А най-бързият, онзи, който мислим, че е Соренто, е само на девет минути след теб.

— И засега не е объркал нито една реплика — добави Шото.

За малко да изругая на глас, но се усетих и написах „Мамка му!“.

— Именно — отвърна АртЗмида.

Поех си дълбоко дъх и се съсредоточих върху следващата сцена (историята на сър Ланселот). Аех продължи да ми съобщава как се движат Шестиците, когато се интересувах.

Когато стигнах до последната сцена във филма (нападението срещу френския замък), изведнъж отново се разтревожих за това какво ще последва по-нататък. В Първата порта трябваше да играя във филм (Военни игри), а във Втората трябваше да играя на видеоигра ( Black Tiger). Досега Третата порта съдържаше и двата типа предизвикателства. Знаех, че ще има и трети етап, но нямах представа какъв можеше да е.

Научих отговора няколко минути по-късно. Щом завърших последната сцена от Свещения Граал, дисплеят ми угасна, а финалната весела мелодия на орган от края на филма звуча няколко минути. Когато музиката спря, се появи следният надпис:

И щом надписът изчезна, се озовах в огромна зала с дъбова ламперия, голяма колкото склад, с висок сводест таван и полиран дървен под. Нямаше прозорци и имаше само един изход — голяма двукрила врата на една от четирите голи стени. В самия център на залата стоеше остаряла конзола от висок клас за ОАЗИС. Тя беше заобиколена от над сто стъклени маси, подредени в елипса. На всяка маса имаше различен класически персонален компютър или видеоигра и етажерки, пълни с всякакви периферни устройства, контролери, софтуер и игри. Всички те бяха идеално подредени, като експонати в музей. Огледах системите в кръга и видях, че са подредени по година на издаване. Имаше PDP-1. Altair 8800. IMSAI8080. Apple I и Apple II. Atari 2600. Commodore PET. Intellivision. Няколко различни модела TRS-80. Atari 400 и 800. ColecoVision. TI-99/4. Sinclair ZX80. Commodore 64. Различни игрални системи Nintendo и Sega. Цялата поредица Мас и PC, PlayStation и Хbох. И накрая кръга завършваше конзола за ОАЗИС — свързана с терминала в центъра на залата.