Эрнест Клайн - Играч първи, приготви се

Яйцето.

За миг просто се взирах вцепенен в екрана. После дръпнах джойстика надясно и преместих аватара си под формата на малко квадратче по примигващия екран. Телевизорът изписука, когато пуснах сивата точка върху яйцето и го взех. В същия миг проблесна ослепителна светлина и видях, че аватарът ми вече не държеше джойстик. Сега в ръцете ми имаше голямо сребърно яйце. Виждах изкривеното си отражение в заоблената му повърхност.

Когато най-накрая успях да откъсна очи от него, вдигнах поглед и видях, че двукрилата врата в другия край на стаята беше заменена от изход — портал с кристална рамка, който водеше обратно до фоайето на замъка на Анорак. Той изглеждаше напълно възстановен, въпреки че сървърът на ОАЗИС щеше да се рестартира чак след няколко часа.

Погледнах за последно офиса на Холидей и стиснал Яйцето в ръце, прекосих стаята и излязох.

Щом минах през нея и се обърнах, Кристалната порта се преобрази в голяма дървена врата в стената на замъка.

Отворих я. Зад нея имаше спираловидно стълбище, което водеше до върха на най-високата кула. Там намерих кабинета на Анорак. Стените бяха обрамчени от високи етажерки, пълни с древни свитъци и прашни книги със заклинания.

Отидох до прозореца, от който се разкриваше зашеметяващата гледка. Наоколо вече не цареше пустош. Погромът, причинен от Катаклизма, бе заличен — и цяла Хтония се бе възстановила заедно със замъка.

Огледах стаята. Точно под познатата картина на черния дракон имаше богато украсен кристален пиедестал, върху който стоеше златен бокал, инкрустиран с мънички скъпоценни камъни. Диаметърът му бе точно колкото на яйцето в ръцете ми.

Поставих го в бокала и то пасна идеално.

В далечината чух фанфари и Яйцето засия.

— Ти спечели — обади се глас. Обърнах се и видях, че зад мен стои Анорак. Черната му като обсидиан роба сякаш поглъщаше слънчевата светлина в стаята. — Честито — протегна той дългите си пръсти.

Поколебах се, защото се зачудих дали това не е поредният трик. Или може би последното изпитание…

— Играта свърши — каза Анорак, сякаш бе прочел мислите ми. — Време е да получиш наградата си.

Погледнах към протегнатата му ръка. После, след миг колебание, я стиснах.

Изведнъж между нас изригна синя светлина, която се плъзна и ни обгърна, сякаш аватарът му даваше сила на моя. Когато светлината се стопи, Анорак вече не беше облечен с черната си магьосническа роба. Всъщност той вече изобщо не изглеждаше като Анорак. Беше по-нисък, по-слаб и не толкова красив. Сега аватарът изглеждаше като Джеймс Холидей. Блед. Слаб.

На средна възраст. Носеше износени джинси и избеляла тениска на Space Invaders.

Погледнах надолу към своя аватар и видях, че сега аз бях облечен с робата на Анорак. Тогава забелязах, че иконите и показателите за статуса в края на дисплея ми също се бяха променили. Всички показатели на аватара ми бяха на максимална степен, а имах и списък с магии, сили и вълшебни предмети, които сякаш нямаха край.

Броячите за ниво и бойни точки на аватара ми имаха след себе си знаци за безкрайност.

А броячът ми за кредити показваше число, дълго дванайсет цифри. Това означаваше, че бях мултимилиардер.

— Поверявам ОАЗИС на теб. Парзивал — каза Холидей. — Твоят аватар е безсмъртен и всемогъщ. Ако искаш нещо, трябва само да си го пожелаеш. Страхотно, нали? — Той се приведе напред и сниши глас. — Направи ми една услуга. Опитай се да използваш силата си само за добри дела. Разбрахме ли се?

— Да — отвърнах аз почти шепнешком.

Холидей описа жест с ръка.

— Сега това е твоят замък. Създадох тази стая така, че само твоят аватар да може да влезе в нея. Направих го, защото само ти трябва да имаш достъп до това… — Той отиде до една от етажерките и подръпна гръбчето на книга. Чу се изщракване, етажерката се плъзна встрани и разкри метална плоча в стената. В центъра на плочата имаше комично голям червен бутон, върху който бе изписана една-единствена дума: ИЗКЛЮЧВАНЕ.

— Наричам го „Големия червен бутон“ — каза Холидей. Ако го натиснеш, ще изключиш цялата ОАЗИС и ще стартираш червей, който ще изтрие всичко, което се съхранява на сървърите на ГСС, включително целия първичен код на изобретението ми. Така симулацията ще изключи завинаги. — Той се усмихна самодоволно. — Тъй че не го натискай, освен ако не си абсолютно сигурен, че се налага. — Холидей се усмихна загадъчно. — Вярвам на преценката ти.

При тези думи плъзна книгата обратно и бутонът се скри. После ме стресна, като ме прегърна през рамо.