Тад Уилямс - Реката на синия огън

Изненадан и леко притеснен от превъзбудата й, той се бе опитал да погледне около себе си през нейните очи — но опитът му в последна сметка се бе оказал неуспешен. Имаше нещо красиво в този мираж на празнотата, на възможността, но той беше само на седем години и не усещаше това, което малко или повече усещаше баба му, че по някакъв начин хората бяха унищожили всичко, а и беше достатъчно мъничък и мисълта за един свят без познати места и хора, един свят на чиста и хладна самота, го притесни.

Дълго бяха останали така, загледани в пустия зимен свят и когато най-после се обърнаха — Пол, тайно облекчен, че стъпва в собствените им обърнати следи, крачейки по пътеката от трохи, която извеждаше от тревожната гора на самосъжаленията на възрастните, — баба му се усмихваше широко сама на себе си и си тананикаше някаква песничка, която той едва долавяше.

Пол се бе опитал, но не бе успял да надникне в гледката, която се бе разкрила пред вътрешния й взор преди толкова много години. Но сега, изглежда, най-ненадейно се беше оказал именно в света на нейните въжделения, свят — съществувал хиляди поколения преди невъобразимо далечното детство на неговата баба, — за който тя можеше само да бленува.

„Да, ако можеше бабче Джонас да види това — помисли си той. — Господи, колко ли щеше да й хареса! Това наистина е началото — далеч преди шибаните политици и гадните шоупрограми по мрежата, и грубите и вулгарни хора, и всички тези чуждестранни ресторанти, в които поднасят ястия, чиито имена тя не можеше да произнесе.

Сигурно щеше да си помисли, че е попаднала на небето.“

Сети се, разбира се, че биха възникнали проблеми, ако пожелаеше да й поднесат чаша добър чай.

Човеците се придвижваха в привидно разпокъсан строй в подножието на един обрасъл с гора хълм, спускайки се по един покрит със сняг дълъг склон, прорязан от неправилни по форма варовикови зъбери. Източените сенки на дърветата се бяха проснали напреко на пътя им като чертеж на непостроена стълба. Бързо се смрачаваше и небето, което допреди малко сияеше в мекото сиво на гълъбова гръд, постепенно потъваше в по-хладни и мрачни тонове. Пол внезапно се запита за първи път не кога, а къде на света се намира в момента.

Дали е имало неандерталци навсякъде, или само в Европа? Не можа да си спомни. Малкото, което знаеше за праисторическото човечество, бяха някакви жалки, разхвърляни отломки — скални рисунки, лов на мамути, старателно издялани от камък сечива. Потискащо беше, че не си спомня нищо друго. Героите в научнофантастичните филми, изглежда, винаги знаеха полезни неща за местата, където ги отвеждаше пътуването във времето. Ами ако пътешественикът във времето беше посредствен ученик по история? Тогава?

Варовиковите зъбери бяха станали повече, огромни издатини, които стърчаха косо от земята, призрачни издължени силуети, не така блестящи в привечерния здрач, както вездесъщият сняг. Тичащия Надалеч забави крачка и пропусна другите, докато изостаналият на опашката Пол най-после се изравни с него. Без да отрони думичка, брадатият ловец закрачи редом с него и останалият без дъх Пол изпита удовлетворение от постъпката му.

Достигнали завоя при огромна скала, Пол съзря отблясъците на топла жълта светлина върху снега. В широка пролука сред скалистата фасада се очертаваха силуетите на странни кокалести фигури, стиснали копия в деформираните си ръце, и всичко това в миг припомни на Пол приказките за мостчета на троли и за вълшебни могили. Тичащия Надалеч го хвана за лакътя и го побутна напред: когато наближи входа на пещерата, успя да види, че пазачите бяха просто по-възрастни представители на Човеците, изкривени от възрастта, оставени тук да защитават комуналното огнище също като британското военновременно опълчение.

Ловната група беше наобиколена веднага не само от застарелите пазачи, но и от появилите се изневиделица облечени в кожи жени и деца, които разговаряха и жестикулираха един през друг. Няма Да Плача бе отрупан със състрадателно внимание, докато оглеждаха раните му. Пол очакваше появата му да ги хвърли в суеверна паника и макар всички Човеци да го оглеждаха с интерес, който варираше от боязън до прехлас, явно той беше по-маловажен от месото и от историите, донесени от ловците. Групата се отмести от входа на пещерата, далеч от студените ветрове, навътре към блещукащата от огъня, опушена вътрешност.

На пръв поглед обиталището на Човеците по нищо не се различаваше от военен лагер. Една редица кожени палатки, обърнати с гръб към входа на пещерата, напомняше сгушило се от вятъра стадо животни. Насред скътаното зад тях централно пространство в една вдлъбнатина на пода гореше голям огън и осветяваше прихлупена, но обширна естествена варовикова зала. Няколкото жени, останали да поддържат огъня, вдигнаха глави и извикаха при завръщането на ловците.