П Каст - Белязана

Кръгът се разпръсна и всички започнаха да си говорят и да се смеят. Газените лампи светнаха и ни заслепиха с яркостта си. Хвърлих поглед на тълпата, за да разбера дали Ерик все още гледа към мен, но нещо на масата привлече погледа ми. Момчето, което седеше на стола и не помръдна по време на цялата церемония, сега се изправи. Качулката на тъмното му наметало се отметна назад и бях много шокирана да разпозная огненочервената му рошава неприятна коса и бледото му луничаво лице.

Това беше противният Елиът! Много, много странно, че го виждах тук. Какво общо могат да имат Дъщерите и Синовете на мрака с него? Хвърлих още един поглед на стаята. Да, както и предполагах, нямаше пито един грозен или идиотски изглеждаш човек тук. Всички, имам предвид наистина всички, с изключение на Елиът, бяха красиви. Той определено не се връзваше с обстановката.

Елиът примигваше и се прозяваше, сякаш е вдишал твърде много от тревата. Изведнъж вдигна ръка, за да избърше носа си, и видях, че китките му са бинтовани. Какво по…

Ужасно, зловещо чувство пропълзя по гърба ми. Енио и Дейно стояха близо до мен и си говореха с момичето, за което споменаха, че се казва Иемфредо. Приближих се до тях и изчаках пауза в разговора. Преструвайки се, че стомахът ми няма никакво намерение да изригне, с непринуден жест посочих към Елиът и попитах:

— Този какво прави тук?

Енио погледна към него и завъртя очи в знак на досада.

— Той е нищожество. Ползвахме го за хладилник тази вечер.

— Тотален тъпак — допълни Дейно и махна с презрение към него.

— Той на практика е човек — обади се отвратена и Пемфредо. — Нищо чудно, че става само за снекбар.

Стомахът ми вече се обръщаше.

— Чакайте, нещо не схващам. Хладилник? Снекбар?

Дейно «Ужасната» завъртя към мен шоколадовите си очи.

— Така наричаме хората. Хладилник или снекбар. Сещаш се — закуска, обяд и вечеря.

— Или нещо между храненията измърка «Войнствената» Енио.

— Все още не… — започнах аз, но Дейно ме прекъсна:

— О, я стига! Не се прави, че не ти стана ясно какво има във виното и че не обожаваш този вкус.

— Да, няма какво да се преструваш. Зоуи. Беше очевидно. За малко да изпиеш целия бокал. Хареса ти повече, отколкото на нас. Видях те да си облизваш пръстите. — Енио направи крачка към мен, като се взираше в белега ми. — Това тук те прави нещо като изрод, нали така? Хем си новак, хем си завършен вампир — две в едно. И май не само искаше опиташ кръвта на това момче, ами и…

— Кръв? — не можах да позная собствения си лае. Дума: «изрод» продължаваше да кънти в ушите ми.

— Да, кръв каза «Ужасната».

Стана ми едновременно горещо и студено, извърнах очи от тях и погледът ми попадна право на Афродита. Тя стоеше в другия край на залата и говореше с Ерик. Погледите, ни се срещнаха и тя бавно и решително ми се усмихна, ръката си държеше бокала. Повдигна го като за наздравица към мен, след което отпи и се обърна да се засмее на нещо, което Ерик беше казал.

Измислих някакво оправдание за пред Ужасната, Войнствената и Осата и спокойно напуснах стаята. В секундата, в която затворих дебелата дървена врата зад себе си, побягнах като обезумял слепец. Не знаех къде отивам, иска само да е по-далеч.

Пих кръв, кръвта на онзи противен Елиът и ми хареса.

И още по-ужасно — божествената миризма ми беше позната, защото преди това бях подушила кръвта на Хийт, когато си нарани ръката. Не беше нов парфюм, беше кръвта му. А по-късно я подуших отново — вчера, когато Афродита одра бедрата на Ерик и аз също изпитах желание да оближа кръвта му.

Наистина бях изрод.

Не можех да си поема дъх повече. Строполих се върху студената каменна стена и си изповръщах червата.

Тресейки се, избърсах устата си с опакото на ръката си и се отдалечих от повръщаното (отказах дори да се замисля какво съм повърнала и как ли изглежда). Стигнах до огромен дъб, израснал толкова близо до стената, че половината от клоните му се простираха навън. Подпрях се на дървото и се опитах да не повръщам повече.

Какво направих. Какво ставаше с мен? Тогава някъде от клоните на дървото дочух мяукане. Не беше обичайното котешко мяукане, по-скоро някак ядосано и ръмжащо.

Огледах се. На един клон, точно над оградата, стоеше малко рижо коте. То се взираше в мен с големите си очи и определено имаше недоволен вид.

— Как се покачи там.

— Мяу — отвърна котката и се запромъква по клона, за да се приближи още малко до мен.