П Каст - Белязана

Афродита отново разряза въздуха с ножа си и в този момент усетих дланта на дясната ми ръка да изтръпва.

Изпълни ме мирис на окосена трева и чух плача на козодоя, сякаш стоеше в невидимо гнездо, непосредствено зад мен.

Афродита се върна в центъра на кръга. Постави виолетовата свещ на мястото й в средата на масата и завърши заклинанията:

И някак си знаех какво се кани да направи сега. Чувах думите вътре в себе си — в собствения си дух. Като вдигна бокала и започна да обикаля в кръга, почувствах думите й и въпреки че не притежаваше силата на Неферет, те ме изгаряха отвътре.

— Днес е времето на пълната луна. Има величие в тази нощ. Древните са познавали това величие и са го използвали, за да затвърдят силите си и да укрепят границата между световете. Преживели са приключения, за които ние днес можем само да мечтаем. Тайни… мистерии… магия… истинска красота и сила във вампирска форма — на хората не е отредено да притежават или управляват подобни способности. Но ние не сме хора! — Гласът й кънтеше, подобно гласа на Неферет по-рано. — И всички ние, Дъщери и Синове на мрака, желаем чрез този ритуал да получим това, за което сме молили всяко Пълнолуние през изминалата година. Освободи нашите сили, за да придобием животинската гъвкавост като дивите котки и да се освободим от веригите на човечеството, от тяхното невежество и слабост.

Афродита спря точно пред мен. Знам, че изглеждах ужасена и дишах тежко, също като нея. Тя вдигна бокала и ми го подаде.

— Пий, Зоуи Редбърд, и се присъедини към нас в молитвата към Никс да получим това, което ни се полага от правото на кръвта и телата ни и Знакът на великата Промяна — Знакът, с който тя вече те е докоснала.

Да, знам. Може би трябваше да откажа. Но как? А и вече не исках. Определено нито харесвах, нито имах доверие на Афродита, но нима това, което тя казва, не беше вярно? В ума ми ясно нахлуха спомените за реакцията на родителите ми относно моя белег. Спомних си и за уплашения вид на Кайла, за Дрю и Дъстин, как никой не ми се е обаждал, откакто съм тук. Дори съобщение по мобилния не са ми пратили. Зарязали са ме тук да се оправям сама с новия си живот.

Всичко това ме натъжи, но също така ме и ядоса. Взех бокала от ръцете на Афродита и отпих голяма глътка. Беше вино, но имаше различен вкус от виното на другия ритуал. И то беше сладко, но някак различно. Не приличаше на нищо, което съм опитвала досега. Усетих експлозия от вкусове, която остави в гърлото ми горчива и в същото време гореща следа. Изпълни ме зашеметяващо желание да пия още и още от него.

— Бъди благословена! — просъска ми Афродита докато издърпваше бокала от ръцете ми с рязко движение и разля малко от виното по пръстите ми. След това ме удостои с триумфираща усмивка.

— Бъди благословена — отвърнах автоматично. Все още се наслаждавах на вкуса.

Афродита подаде бокала на Енио, а аз не можех да спра да облизвам пръстите си, за да получа още капка от виното, което се разля. Беше много повече от божествено. И миришеше… миришеше някак познато. Но заради шеметното замайване на главата ми не можех да се концентрирам достатъчно, за да си спомня откъде ми е позната тази миризма.

Афродита обиколи кръга, подавайки бокала на всеки един последователно. Проследих я е очи, като се надявах да мога да отпия още веднъж, но тя се върна до масата.

— Велика и могъща Богиньо на нощта и на пълнолунието, която препуска през бурите и мълниите, водеща духовете и Старейшините, красива и величествена, на която дори най-древните се подчиняват и почитат, дай ни своята подкрепа в това, за което молим! Изпълни ни със своята сила, магия и мощ!

Афродита надигна бокала и аз гледах жадно как изпива и последната капка. Когато приключи, музиката засвири отново. Тя започна да танцува в кръга, като гасеше свещите една по една и се сбогуваше с всеки призован елемент. И докато гледах нейния танц, сякаш получих видение — картината пред очите ми се смени и имах чувството, че виждам Неферет, но в по-млада и по-груба версия.

— Нека пътищата ни се съберат отново — каза най-после тя, а всички й отвърнахме в хор. Видението ми със странния образ на Афродита-Неферет избледня, както и паренето на белега ми. Но все още усещах вкуса на виното. Беше странно. Не обичам алкохол. Наистина. Просто не ми харесва вкуса му. Но във вкуса на това вино имаше нещо, което го правеше по-прекрасно… по-прекрасно дори от шоколадови трюфели (знам, че направо не е за вярване). И все още не можех да определя защо ми се струваше познато.