Лиан Хърн - Началото (Първа част)

— И ти реши доста бързо — рече той.

— Умея да преценявам хората. Смятам, че владетелят Отори заслужава доверие.

А ти? , помисли си той, но не го каза.

— Поемете към Киби утре. Точно след дървения мост има светилище на лисичето божество 28 28 Пратеник на шинтоисткото божество Инари и покровител на изобилието за земеделци и търговци. — Б.пр. . Там ще ви чака конник. Последвайте го на югозапад. Елате само с няколко души и нека всички знаят, че отивате на езда за удоволствие.

— Трябва да намерим ястреби — каза Шигеру на Кийошиге.

Той кимна.

— Ще се погрижа.

— Ще бъде един чудесен ден за лов с ястреби — рече жената на име Муто Шизука.

След безкрайните часове на обсъждания, четене, съвещания и отчети Шигеру с радост пое на път рано, яздейки със своя приятел и с брат си, в едно наистина прекрасно утро на един от онези дни в края на есента, когато последната топлина на лятото и първият студ на зимата се сливат в съвършено равновесие. Тревите бяха жълтеникави и ръждиви, последните листа искряха в златисто и оранжево; небето бе тъмносиньо, но планинските върхове вече бяха заскрежени.

След няколкото дни липса на движение черният му кон Карасу беше енергичен и нетърпелив. С тях яздеха още трима души, в това число и соколарят, който носеше птиците на пръчката им. Те също бяха жизнени и дейни. Четвърти човек водеше няколко коня, тъй като Киби бе на половин ден езда и те със сигурност трябваше да пренощуват някъде или дори да спят на открито — за последен път, помисли си Шигеру, преди настъпването на зимата.

Широка река, течаща между плодородни оризища, бележеше границата между Средната провинция и запада, но тя не беше охранявана по начина на Тохан. Сейшуу и Отори никога не бяха воювали помежду си. Сейшуу, които представляваха група от няколко големи клана, понякога имаха дрязги помежду си, но никога не се бяха съюзявали, за да се сражават срещу общ враг. Сред тях не се открояваше властна фамилия, която да господства над останалите, както Ийда господстваха сред Тохан.

Реката бе плитка и спокойна, макар че през време на пороищата напролет ставаше буйна и пълноводна. Двата й бряга се свързваха посредством дървен мост, а на отсрещната страна Шигеру видя ограждаща светилището горичка, чийто листак в този ден изглеждаше като пожар на фона на сивата лента на реката и на бледокафявите стърнища. Малки бели статуи на лисичето божество блестяха като лед сред искрящите листа.

Сред дърветата, както бе обещано, чакаше конник. Той вдигна ръка за поздрав, след което безмълвно обърна коня си и пое в лек галоп на югозапад, отдалечавайки се от реката и пътя.

— Кой е този? — викна Такеши, а конят му в това време хапеше юздечката и се изправяше на задните си крака, нетърпелив да го последва. Шигеру не бе споделил с брат си истинската цел на този излет.

— Човек, който, надяваме се, ще ни покаже къде е най-подходящото място за лов с ястреби — отвърна Шигеру, пришпори Карасу и пое напред.

Техният водач ги преведе бързо по една тясна пътека, която накрая излезе на широка равнина. Тук конете замятаха глави, запръхтяха и се устремиха в мощен галоп, а техните ездачи ги оставиха да препускат през червеникавокафявата равнина, устремени напред, подобно на кораби, тласкани от вятъра по морската повърхност.

Насред гладката вълнообразна шир на равнината рядко изникваше някое случайно дърво или скала, вятърът биеше в очите му, насълзяваше ги и замъгляваше зрението му, но когато конете взеха да забавят ход, Шигеру зърна далече напред фигурата на самотния ездач. Приближаваха го; мъжът вдигна ръка отново и щом конете поеха в тръс, тръгна по склона към Шигеру, който видя зад гърба му неголяма група мъже, направили нещо като лагер в малка падина. От трите страни бяха издигнати прегради от плат, които служеха като заслон от вятъра; на земята бяха постлани рогозки, а върху тях бяха поставени възглавници. От всяка страна на откритото пространство се вееха високо флагове с изобразена върху тях меча лапа — символ на Араи, — както и залязващото слънце на Сейшуу. Бяха приготвени два сгъваеми стола и на единия от тях седеше млад мъж, за когото той предположи, че е Араи Дайичи. До него на земята бе Данджо — най-големият син на Ейджиро.

Щом Шигеру слезе от коня, Араи стана и обяви името си, после коленичи и се поклони доземи. Данджо стори същото. Когато се изправиха, Араи каза:

— Владетелю Отори. Какво щастливо стечение на обстоятелствата, което направи възможна тази наша среща.