Лиан Хърн - Началото (Първа част)

Шигеру щеше да остане повече — имаше толкова много за учене, — но неизбежното настъпване на проливните дъждове налагаше тяхното отпътуване. При все това Ямагата бе достатъчно близо до храма, за да позволява чести посещения, надяваше се той, по време на годината, която трябваше да прекара с Мацуда Шинген.

Докато яздеха бавно покрай оризищата, над които се виеха и стрелкаха водни кончета, и през бамбуковите горички, мислите му се насочиха към човека, който щеше да бъде негов учител. Всички говореха с благоговение за Мацуда, за неговото върховно майсторство в боравенето с меч, за ненадминатите му познания в областта на изкуството на войната, за съвършенството, с което владееше своя ум и тяло, а понастоящем и за преданата му отдаденост на Просветления.

Подобно на всички от неговата класа Шигеру бе отгледан и възпитан с ученията на светеца, донесени от голямата земя преди векове, но в известен смисъл приспособени към философията на воина. Самообладание, овладяване на страстите, съзнание за преходността на съществуването и незначителността на живота и смъртта му бяха внушавани от най-ранно детство, макар че на петнайсетгодишния момък животът изобщо не му се струваше незначителен, а нещо неизмеримо богато и красиво, на което трябваше да се наслаждава с всичките си сетива, а смъртта му изглеждаше тъй далечна, та чак немислима. При все това знаеше, че тя може да настъпи неочаквано, във всеки един миг — при падане от кон, от замърсена рана или внезапна треска — също тъй лесно, както на бойното поле, а в такова време бе още по-възможна. Не се страхуваше от собствената си кончина — единствената смърт, от която все още се плашеше, бе тази на Такеши.

Светецът — млад мъж като него и владетел, разполагащ с всички материални блага, предлагани от живота — бил изпълнен с жалост към мъжете и жените, хванати в капана на несекващия кръговрат от раждане, смърт и страдание. Той учил, пътувал и накрая седял в медитация, докато постигнал Просветление, което донесло свобода и на него, и на всички, които го последвали. Стотици години по-късно воинът Мацуда Шинген станал един от неговите най-предани ученици, отказал да се сражава и понастоящем бе най-обикновен монах, който става в полунощ да се моли и да медитира, често се отдава на пост, развивайки умения на ума и тялото, за които повечето мъже не са и мечтали.

Ето какво бе научил Шигеру от другарите си в Хаги, но онова, което си спомняше най-ясно от свои предишни посещения, бяха ясните очи на по-възрастния мъж и ведрото му изражение, изпълнено с мъдрост и хумор.

Тук, навътре в гората, звучеше несекващо жужене на цикади. Шиите на конете потъмняха от пот, тъй като пътят ставаше все по-стръмен. Въздухът под огромните дървета бе влажен и неподвижен. Когато стигнаха странноприемницата в подножието на стъпалата, водещи към храма, вече наближаваше пладне. Те слязоха от конете и умиха ръце и нозе, след което пийнаха чай и хапнаха набързо. Шигеру се преоблече в по-официални одежди. Беше почти непоносим задух. Смрачи се, а на запад се скупчваха тъмни облаци. Ирие се тревожеше за обратния път до Ямагата. Шигеру му нареди да потегли незабавно.

Неколцина от мъжете отседнаха в странноприемницата със своите коне. Щяха да останат там през цялата година, в случай че потрябват на Шигеру. Останалите поемаха обратно с Ирие — първо до Ямагата, а после, щом времето им позволеше да продължат — и до Хаги. Разделиха се без дълги сбогувания, тъй като дъждът приближаваше заплашително. Двама монаси бяха пристигнали да посрещнат Шигеру. Той хвърли един последен поглед към Ирие и неговите хора, които вече се спускаха обратно по планинската пътека — единият от тях водеше Карасу, а над последния конник се вееха флаговете с чаплата на Отори — след което се обърна и последва монасите, които поеха нагоре по стръмните стъпала. След него тръгнаха слуги, натоварени с кошове и сандъци с останалите му дрехи, подаръци за храма, писанията на Ейджиро и свитъци от Ямагата.

Монасите вървяха безмълвно. Той остана насаме с мислите си — смесица от очаквания на този етап от живота му и опасения заради убеждението, че обучението и дисциплината ще бъдат неимоверно строги, със страх, че ще му е твърде трудно, че ще разочарова близките си или ще се провали, и ясното съзнание — даже прекалено ясно може би — за това кой е, тъй като не желаеше да опозори баща си и собственото си име. Нямаше намерение да споделя с никого тези свои опасения, но когато премина през портите на храма, където Мацуда го очакваше в първия вътрешен двор, почувства, че пронизващият поглед на възрастния човек може да проникне в гърдите му и да прочете записаното в сърцето му.