Лиан Хърн - Началото

И двамата замълчаха за момент, мислейки за младия воин от фамилията Янаги, който бе намерил смъртта си на крепостната стена.

— От Племето не желаят отстраняването на Ийда — той наема мнозина от тях. Значи можем да действаме само с човек, на когото имаме пълно доверие, иначе се изправяме пред риска просто да разкрием плановете си пред Племето, което означава и пред Тохан. Доколкото виждам, няма друг освен Шизука.

Наоми прошепна:

— След няколко седмици ще бъда в Инуяма. Ще се озова в негово присъствие.

— Не си го и помисляй! — възкликна Шигеру, обзет от тревога. — Каквито и бойни умения да притежаваш, не можеш да се мериш с него, а и той непрестанно е ограден с воини, скрити стражи и членове на Племето. И ти, и дъщеря ти ще умрете, а ако ти си мъртва, моят живот става безсмислен. Трябва да продължим да се преструваме, да не правим нищо, което би могло да събуди подозренията му, и да чакаме да ни се открие сгоден случай.

— И подходящ убиец — добави Наоми.

— Така е.

— Трябва да се връщам. Сачие ще се тревожи за мен. Не искам някой да тръгне да ме търси.

— Ще тръгна с теб.

— Не! Не бива да ни виждат заедно. Веднага щом се върна в храма, потеглям за Ямагата. Днес не ходи там.

— Добре — съгласи се той. — Сигурно си права. Ще се върна в моята уединена хижа и ще остана там още една нощ.

Тя внезапно почувства, че сълзите застрашително напират в очите й и стана, за да ги скрие.

— Само ако бях селска девойка! Но аз имам тежки отговорности — към своя клан, към дъщеря си.

— Владетелко Маруяма — рече той официално, след като също се изправи на крака. — Не се отчайвай. Няма да чакаме още дълго.

Тя кимна, без да смее да заговори. Никой повече не погледна другия. Той се наведе и взе да събира вещите си, окачи меча на пояса си и пое нагоре по планинската пътека, а тя тръгна обратно по пътя, по който бе дошла, с тяло, все още изпълнено с възторга от срещата, и съзнание, вече подгонено от страха.

Прекара дните на пътуването в опити да се успокои, уповавайки се на методите, на които бе обучавана от дете, за овладяване на ума и тялото. Каза си, че повече не трябва да допуска подобни срещи, че трябва да престане да се държи като наивна селска девойка, увлечена по някой земеделец. Ако бе писано двамата с Шигеру да имат бъдеще заедно, то можеше да настъпи единствено чрез техния самоконтрол и предпазливост. Но някъде в дълбините на своето съзнание и тяло тя вече знаеше, че е твърде късно да бъдат предпазливи. Знаеше, че вече е заченала дете, онова дете, което копнееше да има, но което не биваше да се роди.

Обмисли възможността незабавно да се върне в Маруяма, но подобно действие би могло да се приеме от Ийда като оскърбление и да увеличи подозрителността му до степен, в която да навреди на Марико. Чувстваше, че трябва да продължи пътуването си — очакваха я в Инуяма; вече бяха проводени пратеници. Ийда никога нямаше да приеме каквито и да било извинения за болест или неразположение, само щеше да се обиди. Единственото, което й оставаше, бе да завърши пътуването си, както бе планирано… и да продължава да се преструва.

Пътят й минаваше през сърцето на Средната провинция — някогашните земи на Отори, които след Яегахара бяха прехвърлени на Тохан. Местните жители бяха отказали да станат Тохан и бяха понесли прословутите жестокост и потисничество на източния клан. Тя чу твърде малко по пътя и на местата, където спираха да пренощуват, тъй като някогашните открити и енергични хора бяха станали мълчаливи и подозрителни, и то с основание. На места видя следи от скорошни екзекуции. Във всяко село бе изложено на показ табло, упоменаващо наказанията за нарушаване на разпоредбите — повечето от тях включващи изтезания и смърт. На разклона, където междуградският път се раздвояваше и северният отвеждаше към Чигава, а източният към Инуяма, носачите на паланкина спряха за почивка пред малка странноприемница, в която се сервираха чай, ориз, фиде и сушена риба. Докато слизаше, Наоми зърна друго предупреждение — тук, от покрива за краката бе провесена голяма сива чапла. Беше полужива, от време на време припляскваше с крила, като отваряше и затваряше човка в стихваща болка.

Наоми бе потресена от гледката, отвратена от тази ненужна жестокост. Тя викна на мъжете да свалят птицата. Приближаването им я подплаши и тя умря, докато се съпротивляваше на опитите им да я спасят. Щом я положиха на земята пред нея, тя коленичи и докосна тъмнеещото оперение, взря се в помътнелите очи.