Лиан Хърн - Началото

Възрастният ханджия излезе припряно навън и възкликна, обзет от паника:

— Господарке, не бива да я пипате! Всички ще бъдем наказани!

— Оскърбление е за Бог да се отнасяме по този начин с чедата му — отвърна тя. — Със сигурност ще донесе нещастие на всички пътници.

— Това е само птица, а ние сме хора — измърмори ханджията.

— Защо му е на някой да изтезава птица? Какво означава това?

— Предупреждение.

Той не желаеше да каже нищо повече, а тя знаеше, че не бива да настоява заради собствената му безопасност, но споменът продължаваше да я терзае през последната част от пътуването й през планината, ограждаща Инуяма. Хубавото пролетно време продължаваше, но Наоми не се наслаждаваше на синьото небе, на южния вятър. Над всичко вече тегнеше злокобната сянка на умиращата чапла.

Последната нощ, когато се намираше на няколко часа път от столицата, Наоми прекара в малко село край реката и докато приготвяха храната, помоли Сачие да говори с Бунта. Може би той щеше да разбере нещо от местните жители.

Когато се върна, двете със Сачие вече приключваха вечерята си.

— Срещнах няколко души от Чигава — рече той тихо, след като коленичи пред нея. — Никой не иска да говори открито. Тохан имат шпиони навсякъде. Но тези мъже ми разказаха малко — чаплата е предупреждение, както рече ханджията. Има някаква група… или движение… в Средната провинция, наречено „Вярност към чаплата“ . Тохан се опитват да го смажат. Напоследък в Чигава и околните области е имало много размирици. Всичко е свързано със сребърните мини. Движението там явно е много силно — животът на миньорите става все по-окаян; мнозина се укриват и бягат в планините; млади хора, дори деца са принудени да заемат техните места. Мъжете казват, че това е робство, а при управлението на Отори те никога не са били роби.

Тя му благодари, без да попита нищо повече. Чувстваше, че е чула твърде много. „Вярност към чаплата“ — това биха могли да бъдат само поддръжници на Шигеру.

На следната сутрин стана рано и пристигна в столицата малко след пладне. Беше извършвала това пътуване много пъти, но никога не успяваше да се отърси докрай от страха, който й внушаваше крепостта на Ийда с нейните черни зидове. Тя господстваше над града, стените се издигаха от самия ров и отраженията им блещукаха в мудните зеленикави води на реката. До главния мост водеше тясна улица, която се виеше на зигзаг. На това място, макар че бе идвала неведнъж и стражите вече я познаваха, тя и Сачие трябваше да слязат от паланкините, докато ги претърсят щателно — въпреки че, помисли си тя с неприязън, вътре би могъл да се скрие само най-дребният и гъвкав убиец.

Претърсването бе унизително, но подозренията на Ийда бяха съвсем основателни — мнозина мечтаеха да го видят мъртъв — и наистина, както бе казала на Шигеру, тя самата би го убила със собствените си ръце, стига да можеше. Но си наложи да прогони всички подобни мисли от съзнанието си и изчака безстрастно и невъзмутимо, докато й позволиха да продължи.

Качи се отново в паланкина и носачите минаха през главния вътрешен двор в посока към южния, където бе разположена резиденцията на Ийда. Тук тя слезе отново, за да бъде посрещната от двама приближени на Ийда. Носачите и нейните хора се върнаха през моста в града, а тя и Сачие, както и техните две прислужници, последваха жените през портите на резиденцията, надолу по ъгловатите стълби в градините, които се простираха на значително разстояние чак до речния бряг. Ароматът на цветята беше навсякъде — моравите перуники около потока, който течеше през градините, току-що бяха почнали да цъфтят, а тежките цветове на глицинията се спускаха като ледени висулки от покрива на беседката.

Наоми и Сачие изчакаха, докато прислужниците им свалиха сандалите и донесоха вода да измият нозете им, след което стъпиха на лакирания дървен под на верандата. Беше построена наскоро и опасваше цялата резиденция. Когато пристъпваха по дъските, те откликваха с тихи звуци, наподобяващи птичи трели.

— Какво е това? — попита слисана Сачие една от прислужниците.

— Направиха го тази година по заповед на владетеля Ийда — прошепна тя тихо. — Истинско чудо, нали? Дори и котка не може да премине по него, без да го накара да запее. Наричаме го славеевия под.

— Не съм чувала за такова нещо — рече Наоми и сърцето й се сви още повече. Явно Ийда бе подсигурил своята неуязвимост.

Резиденцията бе украсена пищно — златен варак покриваше гредите на тавана и орнаментите по стените, изобразяващи троен дъбов лист. Подовете на коридорите до един бяха от полиран кипарис, а стените бяха украсени с ярки рисунки на тигри, пауни и други екзотични животни и птици.